― Вие безмилостно преследвахте баща ми чак до гроба, лорд Себастиан. Вие и другите членове на парламента, които не спряха да говорят за барута. Вие не приехте никакви обяснения и настоявахте Комисията по боеприпасите да намери изкупителна жертва, за да я приковете публично на позорния стълб. Мисля, че ще бъда голяма глупачка, ако ви се доверя.
― Напълно ви разбирам. Обаче в момента аз съм единствената ви защита. Моята дума на джентълмен, титлата на брат ми и положението ми в правителството могат да ви спестят много.
― Да ми спестят? Какво да ми спестят? Ако се разчуе, че сме били тук насаме, скандалът ще ме сполети независимо кой сте вие. Вашето положение и постът ви само ще ме направят още по-известна.
― Този скандал е най-малкото, пред което сте изправена. Всъщност ще е най-добре съдията да бъде убеден, че това е било кавга между любовници. Защото, когато научи, че сте дъщеря на Хорейшо Келмслий, веднага ще реши, че сте уредили тази среща тук, за да ме убиете и да отмъстите за баща си.
Искаше й се да се разсмее при това драматично предсказание, но за миг видя ужасната сцена през очите на ханджията. Лорд Себастиан беше прав. Самоличността й щеше да стане повод за различна и далеч по-лоша интерпретация на събитията от тази нощ.
Призля й при тази мисъл. Не трябваше да напуска безопасния скромен живот, който водеше в къщата на Дафни. Не трябваше да се противопоставя на несправедливия обрат в живота си, нито да е толкова глупава, че да си въобрази, че може да промени хода на съдбата.
Лорд Себастиан посочи леглото и каза:
― Не се знае кога ще пристигне съдията, затова ще се погрижим да си починете, докато аз измисля какво да сторя, за да не ви изведат оттук като заподозряна в опит за убийство.
Той дръпна със здравата си ръка завесите на леглото, за да ги затвори, след това вдигна края им от едната страна и го подпъхна в средата на леглото, за да се образува нещо като тесен, но удобен тунел, осигуряващ достатъчно усамотение и лично пространство за нея.
― Влизайте, госпожице Келмслий, и се опитайте да поспите. Няма да ви преча. Ще бъдете в пълна безопасност.
Тя гледа дълго и замислено леглото.
― А вие къде ще бъдете?
― От другата страна на тази завеса.
― Това е крайно неподходящо.
― Струва ми се, че нямаме голям избор.
Одриана направи гримаса в знак на примирение, уви се с шала си, вдигна крайчеца на завесата и изчезна зад нея. И двамата бяха в капан във всяко едно отношение, затова бе излишно да капризничи. Той не можеше да остане цяла нощ на дървения стол, особено с тази рана, а със сигурност нямаше да й позволи тя да седи на стола, докато спи на леглото.
Така че Одриана легна в своята част, сгуши се и затвори очи. Въпреки изтощението тялото й бе напрегнато като опъната тетива на лък. Продължаваше да се вслушва и в най-тихите звуци, които той издаваше, докато се движеше из стаята. Сетне дюшекът до нея потъна зад надиплената като вълни завеса и тя почувства топлото му присъствие, въпреки че телата им не се докосваха.
Опита се да заспи. Но беше невъзможно. Той просто беше там. Тя си представи как посяга към нея и... Тази представа я смути, както и начинът, по който тялото й пламна. Опита се да мисли за други неща – за майка си и за Сара, за баща си. Дори за Роджър. Нищо не помогна. Интимността на ситуацията сякаш изпълваше стаята и я притискаше.
Беше по-лошо от това да седи в претъпкан дилижанс с непознати хора. Там човек можеше да се преструва, че другите ги няма, и да пренебрегва физическата близост, която би била нередна във всяка друга ситуация. Всички си оставаха непознати, дори ако някой от тях обичаше да говори, тъй като разговорът обикновено не бе за нещо важно. В края на пътуването се разделяха и с това изчезваше и временната близост помежду им, сякаш нищо не се е случило.
Лорд Себастиан обаче нямаше да изчезне. Тя щеше да се изправи отново пред него още на сутринта и не можеше да се преструва, че това не се е случило. Така или иначе той вече не беше непознат и разговаряха за много важни неща.
Освен това я беше целунал. А тя му бе позволила. Именно това я изпълваше със страх и, да, трябваше да признае, с очакване. Беше му дала основание да мисли, че ако посегне към нея, не би имала нищо против, и това бе причината, която правеше присъствието му така мъчително осезаемо в другата половина на леглото.
Той също не спеше. И тя го знаеше. Затова не посмя да помръдне. Нито на част от милиметъра, през цялата нощ.
Себастиан изчака четвърт час, седнал на дървения стол, докато ръката му не запулсира. Тогава си легна напълно облечен, дори с ботушите, в едната половина на леглото, която бе останала открита, след като така артистично използва завесата, за да направи импровизираната преграда. Измъчи се много, буквално, в опита си дори да не докосва плата, който я закриваше.