― Майко, беше много мило, че ми правихте компания за известно време – заяви след половин час Уитънбъри. – Знам, че имате наложителни визити. Одриана ще остане още малко, докато се прибера в къщата.
Всяка друга жена може би щеше да се направи, че не забелязва, че синът й любезно я отпраща. Но не и лейди Уитънбъри. Тя притежаваше способността да излъчва елегантност с остротата на бръснач и напусна моравата с невидима, но режеща обида. Уитънбъри наклони глава, така че слънцето да огрее напълно лицето му, и затвори очи.
― Топлината е успокояваща. Прави ме приятно мързелив.
― Почивай си. Ще остана с теб, докато се наслаждаваш на слънцето.
Той се отдаде точно на това удоволствие, но след няколко минути проговори:
― Щастлива ли си, Одриана? Имаш ли приятели?
― Щастлива съм. Имам няколко нови приятелки.
― Радвам се да го чуя. Напоследък брат ми е зает с нещо. Радвам се, че то не те е засегнало.
― Всъщност мисля, че е точно обратното. Той разкри нови доказателства за барута. Открихме, че баща ми вероятно е участвал, но има и други замесени, които са вършели по-лоши неща.
Маркизът не помръдна. Очите му останаха затворени. Тя обаче почувства, че бдителността му се изостри.
― Виж ти! Това е интересно. Какво друго научи брат ми?
Тя му разказа за младия артилерист, за печатите върху буретата и как са открили името на компанията. Описа му схемата: как барутът е бил ваден от буретата, как са го продавали на контрабандиста и как на някой в Арсенала и на някой друг в Лондон е било заплащано, за да скрият доказателствата, когато фалшивият барут е бил открит, или да унищожат докладите.
Но спря дотук. Не каза, че Себастиан вече знае кои са били собствениците на тази мелница през войната. Обаче му каза достатъчно, за да може да се досети сам за останалото, ако вече знаеше истината, както предполагаше брат му.
Морган отвори очи и огледа градината. Малко тъжно, но и замислено. Сетне въздъхна дълбоко.
― Тогава скоро ще узнае всичко, ако вече не го знае. – Засенчи с ръка очите си. – Слава на Бога.
Хладнокръвието го изостави и той скри лицето си още повече. Все пак успя да се стегне и да я погледне. Изглеждаше облекчен. Но също така уплашен и отчаян.
Сърцето й се сви.
― Напоследък научи и за твоите двама приятели. Сега вече не е сигурен дали иска да знае цялата истина.
― Не, разбира се, че не е. Но ще реши, че трябва. Защото това е почтеният и правилният избор. – Морган погледна надолу към скута и краката си. – Вярвах, че това е моето наказание. Когато научих какво са направили Кени и Саймс и как съм им помогнал, без да искам... Човек не изпраща своите най-стари приятели в затвора или дори нещо по-лошо. Затова отидох да се бия, като компенсация за сторената злина. Когато съдбата реши, че цената трябва да бъде по-висока, приех възмездието като заслужено.
― Затова ли се съпротивляваш така упорито на лечението? Защото се опасяваш, че съдбата ще поиска още по-висока цена?
― Не, мило момиче. Аз заслужавах това наказание и първоначално наистина не вярвах, че има някакво лечение.
Тя протегна ръка през малката масичка. Той я взе в своята.
― Приятелите ти знаят ли, че ти знаеш?
Той поклати отрицателно глава.
― Мислеха си, че са много хитри, но когато познаваш някой почти през целия си живот, можеш да се досетиш, когато нещо не е наред. Така беше и при тях. Дребни коментари помежду им, скъпа нова карета, каквато Кенингтън не може да си позволи. Безразсъдни залагания, хазарт, все неща, каквито не са имали в миналото. Заподозрях, че работата с тази мелница е гнила. Че има някаква схема. Имаше трети партньор, мъж, когото не познавах. Той ги бе подмамил в тази далавера с обещания за големи печалби. Те и двамата не са богати, така че, като пълни наивници, се влюбиха в идеята и настояваха как ще потекат реки от пари, каквито никой не може дори да си представи.
― Вероятно така е станало. Техният късмет не е бил причина да знаеш какво правят.
― Това си казах и аз. Но интуитивно знаех. Освен радостта от парите в тях имаше страх и вина. Усещах ги. Аз бях замесен, защото казах добра дума за тях, защото ги препоръчах. Моето име осигури контактите, а не техните. И тогава пристигнаха първите доклади за касапницата – много преди войната да свърши, много преди във вестниците да излязат първите статии. Армията знаеше, че нещо се е случило с нашите войници на онзи хълм. Аз също научих затова по начина, по който научават влиятелните перове.
Той отмести поглед встрани и поклати глава. Ръката й стисна неговата още по-силно. Опитваше се да не говори повече, защото отчаянието му бе голямо и очевидно. Но след като започна веднъж, изглежда беше решил да каже всичко докрай.