― Мислих за твоята дилема. Мисля, че ще е най-добре да позволиш това разследване да приключи.
Прегръдката му стана по-силна. Той се завъртя, така че сега тя беше по гръб и можеше да вижда лицето му.
― Смяташ ли, че бих могъл да се откажа сега, когато засяга и моето семейство?
Одриана не искаше той да гледа на нещата по този начин, макар че мислеше същото.
― Каквото и да е направил брат ти, вече е платил достатъчно, нали?
― Това са две различни неща. Състоянието му е трагично и той много страда. Но това не е възмездие за небрежността му.
Той мисли, че е. Маркизът й бе дал позволение да му разкаже за неговата изповед, но тя реши, че е по-добре да не го прави. Ако Себастиан знаеше със сигурност за участието на брат си, можеше да реши, че историята не бива да заглъхне и умре.
― Ако го попиташ или го обвиниш, ще създадеш пропаст между вас, без значение колко честен си бил и без значение какво ще ти каже той.
― Проклятие! Мислиш ли, че не знам? – Той отново се завъртя, този път далеч от нея. Легна по гръб, а профилът му се очертаваше от светлината на лампата върху една далечна маса.
― Тогава няма ли да е по-добре просто да не знае?
― Мислех, че ти искаш да знаеш всичко. Да откриеш истината. Ако не довърша това, няма шанс да реабилитираме баща ти, ако е невинен.
― Франс каза...
― Франс е намерил едно име в един вестник – прекъсна я той. – Сега, когато знам истината за цялата схема, плановете и за опасността... не съм убеден, че баща ти има някаква роля. Точно обратното.
Значи това също го тормозеше и се въртеше в главата му, докато претегляше на везните дълга си срещу брата, когото обичаше. И все пак това я нараняваше, защото я поставяше в центъра на мъката, която можеше да сполети това семейство.
― Трябвало е да отидат при човек, когото познават и на когото вярват, не могат да рискуват с някой непознат. Би било прекалено опасно – продължи той. – Ние наистина сме преследвали невинен човек до гроба, както ти винаги си мислела. За това няма прошка, нито компенсация. За баща ти със сигурност няма, за теб също, но поне името му ще бъде изчистено. Затрудненията на брат ми ще бъдат ниска цена в името на справедливостта.
Ако бъркаш в една рана, тя ще продължи да боли, дори ако вече не кърви. Измъчваше я огромна вина, докато решаваше какво да прави, особено след думите на маркиза, че баща й наистина може да бъде реабилитиран. Но сега старото желание за мъст и справедливост й изглеждаше дребнаво пред мъката и силната болка, които подобно решение причиняваше на Себастиан.
― Аз ще помня баща си такъв, какъвто беше. Не е нужно на негово място да има друга жертва. Каквото и решение да вземеш, моля те, не го прави заради мен.
Той обърна глава, за да я погледне. И я гледа много дълго. Атмосферата бе пропита от интимност, която обикновено съществува след споделена страст.
Ръката му потърси нейната.
― Понякога ме удивляваш. Подаряваш ми неща по начини, които...
Той се премести върху нея, така че тялото му да покрие нейното от гърдите до краката. Загледа я замислено и втренчено, но така настойчиво, че тя се уплаши.
― Защо се опитваш да ми дадеш това, когато истината бе толкова важна за теб?
Гърлото й се стегна. Сърцето й се изпълни с най-прекрасната болка.
― Защото сега ти си по-важният.
― Значи това е подарък от любов? – попита тихо той.
Въпросът беше неочакван и по-труден, отколкото си мислеше.
― Да. Това е подарък от любов, Себастиан.
Той все още лежеше замислен и напрегнат. Но на лицето му играеше усмивка, която я замайваше.
― Тогава го приемам с любов, Одриана. Повече любов, отколкото някога си познавала. Толкова много, че ме зашеметява.
При тези думи болката й се превърна в радост. Благословена, сияйна, оглушителна радост, каквато наистина не познаваше. Тя се разля в нея и извън нея и я накара да се смее от задоволство и щастие. Той също се разсмя за нейна и дори за своя собствена изненада, и двамата се целунаха с най-сладката целувка.
Себастиан се раздвижи. Тя разтвори крака, за да го приеме. Той влезе в нея и телата им се сляха също като сърцата.
Внезапно той попита:
― Чудя се дали ще бъде различно сега, когато знам, че ме обичаш. Мисля, че да. Интересно.
― Как така? Какво е различното?
Той се замисли.
― Желанието все още е непоносимо, това е сигурно. Само че същевременно... удоволствието е съвършено. – Той се раздвижи леко и тя се разкикоти. – Има някакво неочаквано щастие в желанието. Също... – Себастиан затвори очи, наслаждавайки се и търсейки думата. – Също и самодоволство, продиктувано от сигурността за пълно притежание.
― Последното не звучи много романтично.