Той се премести, за да може устата му да докосва гърдите й.
― Аз може да съм оглупял от любов, но все още съм мъж, Одриана.
Езикът му се заигра със зърната й. Не след дълго това я докара до лудост. Тя си позволи да вика от удоволствие. Не скри и не задържа нищо, така че той да научи и да бъде напълно сигурен, че я притежава.
Скоро единственото, което имаше значение, беше как я изпълва. Радостта се раждаше там, в прекрасните усещания, докато той се движеше. Дългите, дълбоки тласъци накараха удоволствието да се покачва бавно, докато безброй малки трепети пулсираха в цялото й тяло.
Одриана не изпадна в забвение. Остана будна и бдителна през цялото време, за да го чувства, усеща и обича. Дори в самия край, когато всички трепети се събраха в едно, стегнаха се и закрещяха, тя остана в пълно съзнание.
Себастиан също осъзнаваше напълно, че трябва да бъде точно така, че не бива да забравят това любене, нито миг от него. Все още удивени от красотата на тяхната неподражаема, невероятна, взаимна любов, те се гледаха в очите по време на перфектния прилив на страстта им, на разтърсващото блаженство, когато се сляха напълно.
― Каза ли му? Той не каза нито дума по въпроса. Седеше на закуска, сякаш не знаеше нищо – попита я след няколко дни маркизът. Беше я поканил специално с тази цел.
― Не му казах – призна честно Одриана. – Струва ми се, че е решил да действа по друг начин.
При тези думи Уитънбъри се намръщи. Тя се зачуди дали проблемите, измъчващи душата му, го карат да съжалява, че е бил оставен сам със собствената си вина. Може би наистина искаше да бъде публично опозорен.
― Каквото и да реши, няма да приеме саможертвата ти. – Тя кимна към стола му. – Ще се бори с теб, защото вярва, че един ден ще можеш да ходиш отново.
― Ако изобщо някога се случи, това ще намали влиянието му.
― Никой не може да му отнеме нищо. Той не иска твоя живот, нито като подарък, нито заради недъга ти. Ще бъде щастлив да ти върне онова, което е твое, когато си готов да си го вземеш обратно.
Морган обаче не изглеждаше убеден.
― Той ли ти го каза?
― Нямаше нужда да го прави. Аз знам.
Маркизът се усмихна скептично.
― Знам – повтори твърдо и с леко раздразнение тя.
Тонът й го изненада, затова приключи темата, като измъкна часовник от джоба си.
― Кенингтън и Саймс-Уилвърт скоро ще бъдат тук. Повикай доктор Фенуд, моля. Искам да поседя до прозореца, преди те да дойдат. Не си отивай. Върни се, когато той приключи.
Тя излезе в антрето и изпрати доктор Фенуд. След като той се върна, влезе обратно при маркиза. Той вече седеше пред отворения прозорец.
― Светът е толкова красив – промърмори.
Одриана застана до него и се загледа навън, към градината, където сред зелените храсти и дървета избухваха истински фойерверки от цветове, а сред тях се виеха сиви, постлани с камъни пътечки.
Докато се възхищаваше на красотата, сред храстите се появи една глава. Сетне още две. Трима мъже влязоха в градината и тръгнаха по пътеката, като спираха от време на време и разговаряха.
Очите на маркиза се присвиха.
― Но какво прави той? Защо е помъкнал Кени и Саймс навън с него?
Тя не знаеше. Виждаше, че Себастиан говори, а другите двама мъже само слушат. Не можеше да чуе какво казва, но те гледаха мрачно.
― Изглежда си сбъркала – рече маркизът. – Струва ми се, че брат ми ще настоява за справедливост под формата на един фунт плът.*
[*Препратка към „Венецианският търговец“, пиеса от Шекспир. Когато един от героите взема пари назаем от еврейския лихвар Шейлок и не може да ги върне, Шейлок иска той да му плати с един фунт плът от черния си дроб. – Бел. прев.]
Кенингтън и Саймс-Уилвърт очевидно нямаха какво да кажат и мълчаха. Дори не се опитваха да се защитят или оневинят. Просто гледаха ужасено в земята.
― Ние не мислехме... – започна Кенингтън. Каквото и да възнамеряваше да каже, вероятно му прозвуча жалко и глупаво, защото спря насред дума.
― Сигурен съм, че и през ум не ви е минало, че на бойното поле може да има войници, които разполагат само с бурета с негоден барут – отвърна Себастиан.
― Точно така – промълви Кенингтън. – Беше ни казано, че нашите бурета ще бъдат смесени по време на транспорта с други. И винаги ще има такива с годен барут, ако се окаже, че в някое има негоден.
― Кой ви каза това? Не мога да си представя, че вие сте измислили тази схема. – Това не беше присъщо за тях. Той не вярваше нито за миг, че тези двама мъже са толкова умни, че да измислят и изпълнят такава сложна измама.
Саймс-Уилвърт погледна със страх Кенингтън, който прехапа долната си устна.
― Един приятел ни сподели идеята си за мелница. Беше планирал всичко. Аз имах парче земя край реката в Кент, което беше идеално за целта, както ни увери той. Саймс инвестира малко пари. Взе ги назаем от брат си.