― Първоначално си мислехме, че става дума за обикновена мелница – допълни отчаяно Саймс.
― Само че не е била – каза Себастиан.
И двамата гледаха нещастно в ботушите си.
― Кой беше този човек? Този трети партньор? – притисна ги Себастиан.
Кенингтън се прокашля.
― Името му е Патерсън. Работеше във фабриката „Уолтам Аби“, така че знаеше как се прави всичко. Това беше неговото участие в предприятието.
― Не сме го виждали повече от година – промърмори Саймс. – Чухме слухове, че взел печалбата си и заминал за Америка.
Значи така беше станало. Двама наивни глупаци, хвърлени в дълбоката вода от някой много по-умен от тях. Този Патерсън бе избрал добре партньорите си. Може би се беше свързал с тях, защото най-добрият им приятел беше маркиз с връзки в Министерството на войната и в Комисията по боеприпасите.
― Преди известно време имаше една обява за среща в „Храма на музите“. Моята съпруга си помисли, че е предназначена за нея. Сега смятам, че това е било опит от ваша страна да откриете мъжа, който стреля по мен в Брайтън.
Кенингтън почервеня като домат.
― Когато я видях там, много се изненадах. Мислех си, че обявата е съвсем ясно написана и само той би могъл...
― Вие единствени знаехте за епизода в Брайтън и защо бях там, благодарение на брат ми. Той ви е разказал и вие сте се опитали да откриете Домино преди мен, за да купите мълчанието му или онова, което може би знае.
― Уитънбъри май спомена нещо – промърмори Саймс-Уилвърт. – Но веднага щом избухна скандалът и разбрахме, че ти и дъщерята на Келмслий сте замесени, помислихме, че ще е по-умно да разберем какво знаете. – Той пак се прокашля. – Така беше.
― Използвали сте много грозно брат ми. Вярвах, че го посещавате заради старото приятелство, а не за да бъдете в течение какво знае и какво не за вашето престъпление, или от вина, че така грозно сте го предали.
― И без това сме достатъчно виновни, но няма да слушам инсинуации, че приятелството ни не е искрено и честно – рече с известна обида в гласа Саймс.
Себастиан наблюдаваше двамата мъже. Те много бързо си признаха. Вероятно от години очакваха да го направят. А инициаторът, този Патерсън, сигурно си живееше в разкош в Америка.
― Мисля, че няма да бъде от полза нито за армията, нито за страната, ако... – Някакво вълнение привлече вниманието му.
Четирима лакеи излязоха на терасата, понесли стола, в който Морган седеше като крал на трона си. Доктор Фенуд и Одриана вървяха зад него.
Кенингтън и Саймс-Уилвърт бяха смаяни, когато го видяха. Морган посочи към градината и каза нещо на носещите го мъже. Те свалиха стола по стълбите и тръгнаха по каменистата алея към Себастиан, после оставиха стола на земята.
Кенингтън се усмихваше, щастлив, че приятелят му е излязъл от своя затвор.
Морган обаче не му се усмихна в отговор.
― Предполагам, брат ми ви е казал, че знае всичко за вашия барут. Аз реших, че е време да спра да се преструвам, че това не се е случило и че не знам.
Никой не помръдна. Изражението на Кенингтън сякаш се разпадна като счупено огледало.
― Ти си знаел? О, мили боже!
― Разбира се, че знаех, глупако. И съжалявах, че позволих приятелството да ме подведе да направя нещо, когато здравият разум би казал „не“, а сетне пак то ме накара да запазя мълчание, когато трябваше да говоря. – Той отпрати лакеите. – Одриана, ела тук, моля те. Нуждая се от твоята помощ, ако си съгласна да ми я дадеш.
Тя погледна въпросително Себастиан, но се приближи към стола.
― По-близо, скъпа сестро.
Тя пристъпи към него.
Морган погледна приятелите си. Сетне се концентрира. Размърда се в стола, хвана се здраво за подлакътниците и се изправи бавно и мъчително. Краката му се огънаха, когато поеха тежестта на тялото му, и той сграбчи рамото й за опора. С напрегнато лице и блеснали очи, Морган стъпи на собствените си крака и погледна зашеметените си приятели.
― Вие двамата изглеждахте облекчени, когато излязох на терасата. Брат ми предложи ли ви опрощение? Колко щедро от негова страна. Жалко, но той няма право да го дава.
Кенингтън и Саймс-Уилвърт отново сведоха очи. Лицата им пламтяха от срам. И двамата знаеха, че човекът, който сега говореше, не беше приятел. Морган беше маркизът, който стоеше пред тях благодарение силата на волята си. Истински лорд Уитънбъри.
― Казах на тази мила дама, че вярвам, че името на баща й бе несправедливо опозорено. Вината не беше на брат ми, нито на вестниците, или на когото и да било друг, а ваша. Сега неговата смърт тежи на вашата съвест. Затова вие ще й кажете истината, каквато и да е тя, за да я узнае най-накрая.