Себастиан погледна Одриана. Тя се опита да избегне погледа му, но накрая отвърна.
Да, тя знаеше. Когато му призна своята любов, вече е знаела всичко. Беше говорила с Морган и бе научила истината. Също така бе научила, че истината може да изчисти името на баща й и да го реабилитира.
Себастиан се радваше, че сега е ред на брат му да говори. Той не би могъл да води този разговор, без да издаде емоциите си. Фактът, че се бе опитала да го предпази от мъчителната задача да разобличи собствения си брат, като пожертва своята справедлива кауза, го трогна дълбоко.
― Имаше един човек в Тауър, на когото се плащаше. Той подправяше документите и докладите. Не беше вашият баща, а един чиновник, който бе на по-ниско ниво от него. Той трябваше да крие докладите за некачествения барут и да променя резултатите в тях след инспекцията на баща ви – обясни тихо Кенингтън.
― Нашите най-искрени извинения, мадам – промърмори и Саймс-Уилвърт.
― Дължите извинение на нея и на много други хора, но това няма да е достатъчно. Знаете, че е така – намеси се Уитънбъри. – Ще кажете на брат ми името на този човек, както и имената на всички, които са участвали в конспирацията с вас. – Той погледна Себастиан. – След това ние с него ще направим каквото трябва.
Кенингтън и Саймс-Уилвърт изглеждаха съсипани. Не посмяха да кажат нищо, само се поклониха и тръгнаха забързано по пътеката.
Уитънбъри повиши глас и им нареди да спрат. Не можеше да се обърне към тях, затова заговори високо:
― Без значение какво ще се случи, вие винаги ще останете мои приятели.
Не видя изумлението им. Напълно смаяни, двамата излязоха от градината.
Морган направи гримаса и се олюля.
― Помогни ми да седна, Себастиан. По-бързо, преди да съм паднал по лице и да повлека милата ти съпруга с мен.
Градината беше тиха, с изключение на пролетните звуци и нежното шумолене от стъпките й. Одриана вървеше по каменните алеи, погълната от мислите за драмата, която току-що неочаквано се разплете. Себастиан беше с брат си. Вероятно щяха да поговорят насаме.
Тя също имаше нужда от няколко разговора насаме. Още утре трябваше да посети майка си. Тя заслужаваше да знае, че предаността и вярата й в съпруга й не са били напразни.
Сега обаче позволи на старите спомени да се върнат. Те вече не събуждаха гняв или страх. Не искаше да плаче. Представи си баща си през най-добрите му години и това я изпълни с радост, а не с болка. Сърцето й бе обзето от приятно спокойствие и мир след признанието на приятелите на Уитънбъри. Маркизът беше прав, че те не са добри лъжци. Казаха истината, когато оневиниха напълно баща й, това беше сигурно.
Лицето на баща й изплува съвсем живо, много по-ясно, отколкото през последните месеци. Стори й се, че тъмните му очи излъчват топлина. Той се усмихна и кимна, след това образът му започна да избледнява.
Нечии ботуши се появиха и тръгнаха редом с нея. Не бе забелязала, че Себастиан се е върнал в градината. Той я хвана за ръка и двамата продължиха заедно, наслаждавайки се на новото спокойствие, царящо между тях.
― Твоят подарък онази нощ е бил много по-безкористен, отколкото си мислех – каза той. – Морган ти беше признал всичко, нали?
Тя кимна.
― Той искаше ти да знаеш. Искаше аз да ти кажа. Не можех да го направя. Надявах се, че ще откриеш начин да му спестиш позора. Ако знаеше със сигурност, вероятно честта не би ти позволила.
― Щях да опитам. Той не ми позволи. – Усмихна се унило. – Морган помоли да се свържа с германския специалист. След като го пренесохме горе, реши, че ще отиде в чужбина, докато скандалът утихне и страстите се успокоят. След това изпрати да повикат майка ни.
Одриана погледна към прозореца на маркиза. Дали лейди Уитънбъри щеше да се зарадва да види, че наследникът на титлата е на път да възстанови живота и авторитета си? Или щеше да се уплаши от позора, който можеше да унищожи и нейното влияние в обществото?
― Мисля, че брат ти беше много смел. И много мил с приятелите си, особено накрая.
― Те бяха до него, когато всички го забравиха. Той няма да ги изостави. – Спря и я привлече в прегръдката си. – Радвам се, че баща ти ще бъде реабилитиран. Радвам се за теб, за мен и за нашата любов. И съм благодарен, че ти вярваше в него, когато никой друг не вярваше.
― Благодарен?
― Ако не бе толкова решителна, никога нямаше да тръгнеш към „Двата меча“. Можеше никога да не се срещнем и аз нямаше да си открадна онази първа целувка.
― Вместо това щеше да я откраднеш от някоя друга жена и пак щеше да си доволен – подразни го тя.