Сега си даде сметка, че съпругата и дъщерите бяха загубили много повече от съпруг и баща и месеците след смъртта му сигурно са били трудни както във финансово, така и в социално отношение за дамите от семейство Келмслий. Истината бе, че той не се беше замислял особено за последствията за тях от разследването му и от смъртта на този човек. Всъщност изобщо не беше мислил по този въпрос. А ето че едната от тях сега лежеше до него в стая, в която не би трябвало да бъдат сами.
Кръстоса крака и се зачуди дали мировият съдия ще бъде разумен и логичен, или ограничен и тесногръд.
Разпитът, който предстоеше, имаше два възможни изхода. Но всеки от тях щеше да бъде неблагоприятен за госпожица Келмслий.
Почукването по вратата прозвуча неочаквано гръмко и рязко. Себастиан се стресна от неспокойния си сън и веднага стана от леглото, при което раната причини за миг червена мълния в главата му. Погледна към прозореца. През затворените капаци се процеждаше слаба светлина. Зората скоро щеше да настъпи.
Госпожица Келмслий също стана. Оправи гънките на полата си, приглади покривката на леглото и се запъти към закачалката, за да вземе палтото си. Той я изчака да го облече. Тя се опита да оправи набързо косата си пред огледалото.
Чукането се повтори. Очите й срещнаха неговите. Изглеждаше тъжна, примирена и объркана след прекараната с него нощ. Без съмнение часовете на размисъл й бяха разкрили невъзможността на ситуацията.
Той отвори вратата, но на прага стоеше Хоксуел, а не ханджията.
― Настоях аз да се кача – обясни той.
― Благодаря. Ти си добър приятел.
― Мировият съдия е долу. Вие ли ще слезете, или той да се качи?
― Тук не е най-доброто място за разговор, но е за предпочитане пред другата възможност. Не искаме зрители, нито слушатели.
Хоксуел кимна с разбиране.
― Как е ръката ти?
― Просто драскотина. Ако нямаш нищо против и искаш да ми помогнеш, моля те, провери кога е първият дилижанс за Лондон и ми съобщи.
Хоксуел си тръгна и Себастиан затвори вратата.
― В девет часа – обади се госпожица Келмслий. – Първият дилижанс е в девет часа. Имах намерение да се кача на него.
Тя добре прикриваше нервността си. Нищо не издаваше, че е ужасена от факта, че след миг ще се изправи пред мировия съдия. Нищо, освен начинът, по който стискаше ръцете си и тъжното й изражение.
Решавайки, че позата и поведението й по-скоро ще помогнат, отколкото ще навредят, Себастиан отвори капаците докрай, за да разпръсне нощните сенки. Обърна се към нея и за пръв път успя да я разгледа добре на светлината на зората.
Косата й имаше цвят на кестен и сега червените отблясъци се забелязваха още по-силно. Очите й притежаваха спиращ дъха зелен цвят. Чертите на лицето й бяха правилни и много по-нежни, отколкото оскъдната светлина на камината му бе позволила да види през нощта. Лицето й притежаваше уникална и напълно зряла красота и човек по-скоро би я определил като истинска красавица, а не просто хубава.
Всъщност беше толкова красива, че го накара да спре за миг и да си припомни съвсем ясно онази целувка. След това взе стола и го премести така, че да е встрани от огъня, но да гледа към него.
― Моля ви, седнете тук. Когато влезе, съдията ще види, че сте дама, и това ще повлияе на целия разговор.
Тя се подчини. Той взе пистолета от масичката, където го бе оставил през нощта, и го сложи на лавицата над камината, за да не бъде забелязан веднага.
На вратата се почука отново, но не толкова рязко, колкото първия път. Тази колебливост беше добър знак.
Сър Едуин Томлисън беше висок, много слаб човек с гъста черна коса, в която се виждаха стоманеносиви нишки. Смирената гримаса на устата му, когато влезе в стаята и се представи, каза на Себастиан много. Това беше човек, който се наслаждава да бъде мирови съдия заради положението, което този пост му даваше, но не изпитва особено удоволствие от юридическите задължения, които произтичаха от него.
― Лорд Себастиан Съмърхейс – поклони се сър Едуин. – Имах честта да се срещна веднъж с брат ви, преди да отиде на война и да... – Гласът му секна. Лицето му изразяваше съчувствие.
― Знам, че вие също имате своите военни преживявания, сър Едуин. Спомням си, че бяхте посветен в рицарско звание заради тях.
Лицето на съдията се озари. Като дребен провинциален благородник, произведен в рицар, той бе поласкан, че братът на един маркиз знае причините за това.
Себастиан представи госпожица Келмслий и сър Едуин не скри изненадата си, когато чу и разпозна името.
― Работата е лоша, сър – каза той на Себастиан. – Долу има цяла тълпа хора и всички са силно развълнувани от снощните събития. До обяд разказите им ще обиколят Брайтън, а до довечера и Лондон, така че се налага да говорим откровено.