Той кимна и й предложи ръката си, за да стане. Меката й длан докосна неговата и остана върху нея, споделяйки мълчаливата интимност от нощта. Тя я отдръпна едва когато посегна към наметалото си.
Сър Едуин взе пътната й чанта и я изчака до вратата. Одриана се присъедини към него. Преди да излезе, погледна назад към стаята и в очите на Себастиан с изражение, което не можеше да бъде разгадано.
Наближаваше полунощ, когато двуколката, която Одриана нае в местната станция за дилижанси, я остави пред дома й. Къщата изглеждаше като висок, черен блок на светлината от фенера на двуколката. Одриана въздъхна с облекчение при вида на този обикновен провинциален дом и настроението й се повиши. Разположена встрани от пътя и достатъчно далеч от Лондон, за да може човек да се преструва, че градските клюки не съществуват, тази къща и хората в нея предлагаха спокойствие, уют и усамотение, които можеш да намериш само в истински дом с истинско семейство.
Живееше тук от половин година, но беше по-щастлива и доволна от когато и да било.
Сградата беше тъмна, с изключение на златистата светлина, изливаща се през предния прозорец на всекидневната. Дафни едва ли бе оставила лампите да светят, преди да си легне да спи. Сигурно кърпеше или четеше, докато чакаше да се завърне липсващият член на чудатото й домакинство.
Ролята на Дафни в къщата беше трудна за описание. Отчасти майка, отчасти домакиня, отчасти хазяйка, тя се отнасяше към наемателките си като към сестри. Правилата в домакинството, които бе наложила, изискваха равенство между всички и във всичко. Истината обаче бе, че всичко зависеше от нейната щедрост.
Одриана влезе в предната всекидневна и остави пътната си чанта на стола.
Дафни седеше до камината. Светлата й коса беше пусната да пада свободно и вече бе сресана като копринена река за през нощта. Носеше нощен халат в цвят на иглика, който се стелеше около високото й стройно тяло.
Тя вдигна глава от книгата и усмивка на облекчение освети нежните черти на лицето й. Сивите й очи огледаха бързо калния подгъв на полата на Одриана и пътната й чанта.
― Сигурно си уморена и гладна – рече тя. – Ела в кухнята да хапнеш нещо.
Одриана я последва през къщата и влязоха в късия коридор, който водеше към кухнята. Построена първоначално като отделна сграда, кухнята бе свързана с главната къща чрез тесен коридор по времето, когато Дафни бе разширила парника.
В голямото огнище имаше само въглени, затова Дафни добави още дърва.
― Господин Тротър ми даде някакви пари за теб, когато днес му занесох новата ти песен. Двайсет шилинга.
Господин Тротър беше лондонски издател на ноти, който наскоро се бе съгласил да печата и предлага за продан някои от песните, които Одриана композираше.
― О, това е повече, отколкото очаквах!
― Той каза, че „Моята невярна любов“ се продава много добре. Каза също да ти предам, че тъжните ти композиции печелят повече от другите.
― Не съм сигурна, че искам да пиша само тъжни песни, но ще се опитам да измисля още.
― Сигурна съм, че каквото и да напишеш, ще бъде успешно, ако идва от сърцето ти. „Моята невярна любов“ се продава толкова добре точно по тази причина.
Това най-вероятно бе самата истина. Беше написала тази песен, когато се чувстваше опустошена и разбита заради лекомислието и предателството на Роджър, който я изостави една седмица след падението на баща й. Докато работеше над мелодията, сълзите замъгляваха очите й.
Дафни отвори един шкаф и разгледа съдържанието му.
― Мисля, че госпожа Хил смята да ни нахрани с тази шунка утре вечер, така че по-добре да не я крадем. Чакай да видя какво друго можем да отмъкнем.
― Малко хляб и парче сирене ще са достатъчни.
― Сигурна ли си? След като си пътувала...
― Ще се почувствам чудесно с хляб и сирене.
Дафни сервира храната и седна на масата срещу Одриана.
― Предполагам, че си ходила да видиш майка си в Лондон?
― Знаеш, че ходя само на предварително уговорени срещи с нея и те почти винаги са в неделя.
― Не знам нищо, абсолютно нищо за тази твоя авантюра. Ти не каза нито дума. Не остави дори бележка. Ако Лизи не бе забелязала, че пътната ти чанта липсва, можеше да си помисля, че си се удавила в реката.
Така значи. Дафни все пак щеше да я хока и да мърмори. Наистина беше неучтиво да напусне дома, без да се обади или да остави бележка, но това щеше да доведе до твърде много въпроси.
― Напомням ти за твоите Правила за живота в тази къща, Дафни. Най-важното от тях гласи, че не бива да любопитстваме и да надничаме в житейските истории на другите.