В тази общност, състояща се от самотни и независими жени, царяха добри обноски и сигурност благодарение на Правилата на Дафни. Подобно на етичния кодекс на монасите в миналото, те повеляваха да се спазва определено поведение и помагаха да се избягват крамоли и кавги, които лесно можеха да възникнат в подобна среда. Когато дойде тук за пръв път, Одриана окачестви Правилата като малко глупави, но скоро оцени тяхната мъдрост.
― Права си. Това е важна част от Правилата. Съществена част – отговори Дафни. – Обаче те не ни спират да се интересуваме от другите и да се тревожим за тях като сестри. Ето защо Правилата включват и инструкцията, че ако ще отсъстваме за известен период, трябва да уведомим другите, за да не се притесняват.
Тя не я хокаше, нито й се караше, въпреки сериозните думи. Гласът й беше твърде мек, за да прилича на упрек. В него имаше загриженост и нежна симпатия, а може би и малко обида, сякаш бе приела тайнственото поведение на Одриана като липса на доверие.
Одриана продължи да вечеря мълчаливо. Не смееше да я погледне. Братовчедка й притежаваше голяма мъдрост, която далеч надвишаваше онова, което човек може да очаква от една трийсетгодишна жена. Одриана се съмняваше, че ще успее да скрие несигурността и отчаянието си, ако Дафни погледне право в очите й.
Една бяла ръка се протегна и докосна нежно рамото й.
― При мъж ли беше, скъпа?
Не бе очаквала подобен въпрос, макар че би могла да се досети. Трябваше да погледне на нещата и от този ъгъл. Изуми я не само въпросът, но искреността и сериозността в гласа на Дафни. Тя говореше така, сякаш беше нещо съвсем нормално да прекара изминалата нощ с мъж.
Всъщност, ако трябваше да бъде честна, тя бе направила точно това. Беше прекарала нощта с мъж. Почувства как се изчервява, когато го осъзна.
― Питам те не защото искам да си пъхам носа в твоя живот, нито ме интересува дали си целомъдрена, или не – продължи Дафни, преструвайки се, че не е забелязала изчервяването и тревогата й. – Всъщност винаги съм се питала дали целомъдрието, в традиционния смисъл, би трябвало да бъде така високо ценено. Просто става дума за...
― За какво?
― Знам, че все още страдаш от постъпката на Роджър и не си превъзмогнала разочарованието си – продължи внимателно Дафни. – Ако си се срещнала с мъж, това въобще не ме засяга, както и причината да го сториш. Само се надявам да не позволиш на скръбта да те направи безразсъдна. Няма да станеш по-щастлива, нито по-задоволена, ако се забъркаш в някоя връзка заради обида, възмущение, засегнато честолюбие или личен протест.
― Моля те! Уверявам те, че не съм се забъркала в никаква връзка по никаква причина. Благодарна съм за подслона, който ми предостави в твоята къща, скъпа братовчедке. Много повече, отколкото можеш да си представиш. Тези два дни отсъствах по личен въпрос, но той не е сърдечен. Моля те да ми позволиш да отложа обяснението. Ще ти кажа всичко, когато му дойде времето.
Дафни наведе глава в знак на съгласие. Не показваше обида. Въпреки това Одриана се тревожеше, че е оскърбила братовчедка си. Двете обикновено мислеха еднакво и от всичките им разговори досега този най-много се доближаваше до спор.
Всъщност тя нямаше нищо против да сподели всичко с нея, но тази вечер не бе сигурна как и какво да каже. Нуждаеше се от почивка, преди да подреди събитията и да направи изводите си от катастрофалното пътуване.
Затова стана и вдигна чинията, за да я сложи в мивката. Дафни продължи да седи спокойно. Одриана се наведе и я прегърна топло, а тя, както винаги, беше по-скоро хладна по своя си успокоителен начин.
― Сега ще се оттегля. Ще се видим утре сутринта. Благодаря за подкрепата. Извинявай, ако съм те разтревожила.
Дафни извърна глава и я целуна.
― Лека нощ, скъпа.
В мига, в който Одриана стигна до вратата, Дафни заговори отново:
― Има още нещо, което трябва да ти кажа, преди да съм забравила. Пистолетът, който държа в шкафа на библиотеката, е изчезнал. Ако го откриеш, моля те да ме уведомиш.
Докато обличаше синия редингот, който камериерът му подаде, Себастиан трепна леко, защото почувства остра болка в горната част на лявата си ръка.
Призори дойде хирург, който намаза раната с мехлем, смени превръзката и го успокои, че не е инфектирана. Както изглежда, най-лошата последица от нея щеше да бъде скованост в ръката още няколко дни.
Той погледна джобния си часовник, за да се увери, че е десет часът, сетне слезе по стълбището към стаите на брат си Морган.
Не беше длъжен да го посещава всяка сутрин, когато бе в града, но въпреки това почти никога не пропускаше. Знаеше, че брат му очаква с нетърпение да прекарат този час заедно. Очаква мълчаливата му компания, докато пият кафе, четат вестниците и преглеждат пощата си. Очаква дискусиите им относно клюките в обществото и стратегиите на правителството. Очаква облекчението да се почувства нормален.