Доктор Фенуд излезе в предния салон в мига, в който Себастиан влезе. Всъщност Фенуд не беше истински доктор, а по-скоро прислужник с невероятна физическа сила и много нежна грижовност. Морган пръв го нарече „доктор Фенуд“ на шега и името му остана.
Сега всички го наричаха доктор Фенуд, така че брат му можеше да продължи да поддържа илюзията, че човекът, който му помага в най-интимните дейности, е медицинско лице. В тази къща царуваха много илюзии, тъй като всеки се опитваше да запази достойнството на един добър човек.
― Тази сутрин здравето на маркиза е добро – съобщи Фенуд, сякаш знаеше каква е разликата между „добро“ и „лошо“ като истински лекар. – Настроението на господаря също е добро.
Точно тази информация искаше да чуе Себастиан. Брат му често изпадаше в пристъпи на меланхолия. Истинските лекари от самото начало го предупредиха, че тя е много често срещана при инвалидите.
Той влезе в стаята, която служеше за малка гостна в обширния апартамент на господаря на къщата. Брат му не чу отварянето на вратата и продължи да чете пощата. Пред него имаше доста голяма купчина писма. Висшето общество все още му изпращаше покани за вечери, балове и събития, макар всички да знаеха, че няма да приеме. А Морган – третият маркиз на Уитънбъри, четеше всяка от тях, сякаш щеше да избере къде да отиде.
Столът му бе до прозореца, от който можеше да гледа към града. Масата и едно тъмно одеяло скриваха безжизнените крака, които го превърнаха в затворник, откакто се прибра у дома от една война, към която се бе присъединил импулсивно и със закъснение, от благородство и чист идеализъм.
Фактът, че Морган купи офицерския си чин доста късно, в разгара на войната, винаги бе озадачавал Себастиан. Човек можеше да си помисли, че оттеглянето на французите в кампанията на Полуострова* бе замислено и осъществено само и само съдбата да провали живота на Морган.
[* Войната на Полуострова (1808 г. – 1814 г.) – има се предвид войната между армиите на Наполеон и обединените сили на Испания, Португалия и Британия за контрола над Иберийския полуостров по време на Наполеоновите войни. – Бел. прев.]
Себастиан седна на стола срещу брат си и си наля кафе от каната. Този час бе само за тях двамата и никакъв лакей, прислужник или посетител не можеше да влиза тук.
Морган вдигна очи от писмото.
― Радвам се, че си се върнал.
― Неочаквано бях забавен от вчерашния дъжд.
Обикновено, ако се налагаше да пропусне сутрешната визита, той уведомяваше брат си. Разбира се, вчера това не бе възможно.
Себастиан нямаше нищо против това изискване. Той самият го беше създал, поставяйки началото на навика и позволявайки на брат си да разчита на него. Морган бе посещаван от толкова малко хора, че компанията на Себастиан беше единственото, което разнообразяваше деня му.
И все пак, докато обясняваше причината за вчерашното си отсъствие, той не пропусна да забележи как неговият собствен живот се бе променил заедно с живота на брат му. Парализата, която бе затворила Морган в тези стаи, обричайки го на трагично различен начин на живот, бе променила всичко и за Себастиан.
― Бях близо до Брайтън – обясни той. – Проучвах нещо, свързано с боеприпасите.
― Може би наистина е било просто небрежност, както мислят всички.
― Ти не го вярваш.
― Не. – Морган гледаше през прозореца, но погледът му бе обърнат навътре. Към спомените от войната, предположи Себастиан.
Брат му следеше отблизо скандала в артилерията, клатейки глава над статиите във вестника за някоя рота, останала беззащитна заради негоден барут. Маркизът на Уитънбъри искаше мъртвите войници да получат справедливо правосъдие, а Себастиан искаше брат му да получи поне успокоението, че бойните му другари най-накрая ще бъдат отмъстени.
― И научи ли нещо?
― Може би открих човек, който знае нещо. Вероятно информацията му най-накрая ще разкрие истината.
Морган кимна разсеяно и вдигна един от спретнато подредените вестници, които очакваха вниманието му.
Себастиан направи същото. Тези негови посещения се бяха превърнали в задължителна програма. В нещо като ритуал.
― Нашата майка ме посети вчера – рече Морган, докато разлистваше вестника. – Искаше да говори с теб.
Охо, това вече не беше ритуал.
― И какво искаше този път?
― Помоли ме да ти кажа, че трябва да се ожениш. Подбрала ти е няколко подходящи моми.