― Сигурен съм, че в нейните очи са такива.
― Обясних й, че се заблуждава, ако си мисли, че си променил начина си на живот. Изказах предположението, че онова, което тя вижда като ново листо, е просто шума, поставена така, че да скрие старата кора. Дискретността не е разкаяние, нито промяна.
― Благодаря ти.
― Тя дойде, изпълнена с устрем и решителност... е, ти знаеш отлично каква може да бъде майка ни.
― Често ли те посещава напоследък?
Морган вдигна рамене.
― Повече от преди.
― Значи прекалено често. Когато дойде следващия път, кажи на Фенуд да й съобщи, че не приемаш. Не й позволявай да превърне твоя апартамент в неин и да нахлува безцеремонно всеки път когато й дойде на ум.
Винаги съществуваше опасността майка им да превърне Морган отново в дете, ако й се предостави дори и най-малкият шанс. Засега единствено присъствието на Себастиан й пречеше да разшири прекалено своето влияние и властта си, особено когато ставаше дума за първородния й син.
― Ти можеш да се справиш с нея по-добре от мен. Всъщност както и с много други неща – рече Морган.
Себастиан нямаше какво да отговори, така че двамата замълчаха и се върнаха към вестниците.
― Каза, че вчера си бил близо до Брайтън? Чу ли нещо за спектакъла, разиграл се в „Двата меча“?
― Какъв спектакъл?
Морган се зачете във вестника пред него.
― Някакъв любовник бил прострелян. Трябва да е било страхотно представление. Изглежда не е мъртъв, но всички говорят само за това.
― Какво четеш всъщност?
― Един от скандалните вестници на мама – изчерви се Морган.
― От Брайтън?
― Не, от Лондон.
По дяволите! Сър Едуин се оказа прав. Клюката бе изпреварила дори участниците в случката. Поне не бяха споменати никакви имена. Засега.
Ритуалът както винаги приключи в единайсет часа. Себастиан се върна в собствените си стаи и камериерът му го посрещна със запечатано писмо.
― Инструкциите не бяха точни, сър.
Себастиан взе писмото, което бе адресирано до госпожица Келмслий и изпратено по куриер до дома на баща й.
― Защо? Вече не живеят ли там?
― Госпожа Келмслий и госпожица Сара Келмслий живеят, но не и Одриана Келмслий. Лакеят разпитал и му съобщили, че тя пребивава в Мидълсекс близо до село Къмбъруорт.
Себастиан взе писмото и отиде в гардеробната си. Отвори едно чекмедже и загледа пистолета, който бе донесъл от странноприемницата „Двата меча“. Опитът му да я намери, за да го върне дискретно, се оказа без резултат.
Можеше да изпрати лакея в Къмбъруорт. Ако госпожица Келмслий живееше в това село, с няколко въпроса щеше да я открие. Можеше да опакова пистолета, да го предаде на лакея и с това да приключи.
Спомни си пистолета в нежната, мека женска ръка. Видя зелените очи, излъчващи смелост и висок дух, сетне блестящи от възхищение и страст, а накрая помрачени от меланхолия. Спомни си как смело прекоси тя странноприемницата, преструвайки се, че не забелязва погледите и неодобрителния шепот на другите клиенти.
И нареди на камериера да приготви коня му.
Къмбъруорт бе малко провинциално селце, но с всяка изминала година Лондон се разширяваше и приближаваше към него, заплашвайки да го погълне. Така че то вече бе почти в покрайнините на големия град. Беше подобно на многото малки селца в Мидълсекс, в които новодошлите се смесваха със старите обитатели, а строителните предприемачи превръщаха земята в малки имения за богатите фамилии от големия град.
Пристигането на Себастиан не привлече особено голямо внимание. Той премина с коня си по главната улица, покрай магазинчета в стари, основно дървени сгради и каменни къщи, залепени една до друга. Търсеше кръчма.
В два часа следобед в „Трапезата на барона“ бе почти празно и той получи бирата си веднага. Докато я пиеше, остана прав под любопитния поглед на съдържателя.
― Как е времето в града? – попита мъжът, докато забърсваше халбите.
― По-лошо от тук.
― Сигурно търсите сухо място?
― Не. Дойдох, за да намеря един човек, по работа. Може би я познавате. Госпожица Келмслий.
Съдържателят се засмя.
― Познавам я, разбира се, както и приятелките й. Всеки в Къмбъруорт познава наемателките на госпожа Джойс.
― Мислех, че госпожица Келмслий й е братовчедка, а не наемателка.
― Не знам какви са те двете, но останалите не са роднини. Не мисля. Просто жени, които дойдоха на гости и не си тръгнаха.
― Госпожа Джойс в селото ли живее?
― Не, има къща наблизо. Хубава къща с доста земя към нея. Отглежда цветя в голяма оранжерия. Продава ги в Лондон на разни модни цветарници. Къщата й е встрани от пътя, точно където трябва да завиете, има табела. „Най-редките цветя“, така е нарекла търговията си. – Отново се засмя. – Доста хубави жени. Пазят се и се грижат за себе си. Няма причина някой да мисли нещо лошо за тях, но хората говорят какво ли не, нали знаете!