Без съмнение. Себастиан допи бирата и попита за посоката и как да стигне до тази табела с надпис „Най-редките цветя“. Петнайсет минути по-късно зави по частната алея, която водеше към къщата на госпожа Джойс.
Къщата наистина беше хубава, солидна сграда, каквито имаше из цяла Англия. Красива, облицована с гладък сив камък, тя бе прекалено голяма, за да се нарече вила, но малка за имение. Издигаше се на два етажа, имаше стръмен покрив, а прозорците бяха с добри пропорции и украсяваха предната фасада.
Тъй като не се появи прислужник или коняр, който да поеме коня му, Себастиан върза поводите на един стълб. Времето, което изчака, след като почука на вратата, му подсказа, че тук няма много прислуга, въпреки че външният вид на къщата загатваше за прилично богатство.
Вратата най-накрая се отвори.
Една много слаба икономка на средна възраст се втренчи в него изпод бонето си. Прочете подадената й визитна картичка и отново впери очи в него. Погледът й се премести върху продълговатата дървена кутия, която той носеше под мишница.
― Казаха ми, че госпожица Келмслий живее тук – обясни Себастиан. – Дойдох, за да й върна нещо, което е загубила.
Зад икономката се появи красиво русо момиче. То също прочете визитката му.
― Аз ще се погрижа, госпожо Хил.
По-възрастната жена се отдалечи, а русото момиче го покани да влезе.
― Трябва да говорите с госпожа Джойс. Тя е собственичката. Сега е в оранжерията. Ще ви заведа при нея.
И без да бърза, го поведе към задната част на къщата. Преминаха през библиотека с красиви лавици и много тапицирани кресла. Втора всекидневна заемаше цялата задна част на сградата. През един от прозорците успя да види оранжерията. Тя бе разположена на около двайсет метра зад къщата и беше много по-голяма от други подобни сгради в провинцията, освен ако не бяха в големи имения. Стъклата, които оформяха горната половина на стените под формата на мозайка от правоъгълни панели, бяха свързани с тънки железни греди.
Входът към оранжерията беше в края на един коридор, който тръгваше от всекидневната. Момичето, което го водеше, отвори вратата и моментално го обгърна вълна от топъл влажен въздух. Той погледна нагоре. Половината от скосения покрив също се състоеше от малки стъклени квадратчета.
― Изчакайте тук, моля. – Момичето изчезна под огромна палма в саксия и след няколко минути се появи отново и го покани с жест. Заведе го при госпожа Джойс, след което се оттегли.
Жената работеше на маса, по която имаше пълни с пръст саксии. Същата пръст беше по престилката, ръцете и шапката й. Когато той приближи, тя взе една кърпа, за да се избърше. Имаше красиво лице. Много бледо. Абсолютно перфектно. Тъмносиви очи. Притежаваше естествена, природна елегантност, която личеше дори в начина, по който стоеше. Ако не беше я виждал преди, сигурно щеше да остане без думи. Но той я беше виждал. И бе сигурен в това.
― Лорд Себастиан Съмърхейс, каква чест. Тук не идват често такива знатни гости. Може би търсите специално цвете за някоя любима? Имаме много рядко мушкато, разработен от нас хибрид, което винаги е високо оценявано от дамите.
― Не, аз търся една жена, за която ми казаха, че живее тук. Госпожица Келмслий. – При тези думи кимна към кутията, която носеше. – Трябва да й върна нещо нейно.
― Госпожица Келмслий не е вкъщи. Но очаквам да се върне скоро, ако искате да я изчакате. Или може да оставите кутията на мен.
Така. Можеше да остави кутията и да си тръгне. Нямаше причина да се съмнява, че госпожа Джойс ще я предаде на госпожица Келмслий. Ако обаче я помолеше да не я отваря, това щеше да събуди любопитството й.
― Щом я очаквате скоро, ще й я предам лично.
― Ще наредя веднага щом се върне, да дойде тук. – Тя обърна глава. – Лизи, би ли... Но къде изчезна това момиче? Беше тук, преди Силия да ви доведе, и дори прочете визитката ви... – Тя изцъка с език, очевидно подразнена. – Моля, почакайте тук, лорд Себастиан, докато съобщя лично на другите да изпратят госпожица Келмслий веднага щом се върне.
Тя го остави сам сред зеленината. Във въздуха се носеше сладостен аромат, който съдържаше по малко от всичко. От подобен парфюм човек можеше да се опияни. Себастиан пъхна пръст в една от саксиите, по която работеше госпожа Джойс, и докосна грудка.
После тръгна по пътеката покрай няколко лимонови дръвчета в големи саксии и маси, отрупани с цъфнали цветя. В края на помещението имаше лоза. Корените й бяха навън, но дебелият й ствол влизаше през ниска дупка в тухлената стена. Пипалцата й се вплитаха, търсейки здрава опора, сетне пълзяха по железните пръти на два метра над главата му. Под тази вътрешна градинска беседка, покрита с листа, бяха разположени каменна маса и четири стола, които създаваха истинска тосканска атмосфера.