Одриана преброи парите, които останаха в чантичката й. Вероятно до сутринта щеше да изхарчи повечето от тях. Това пътуване, макар и само двудневно, щеше да погълне всичките й спестявания от уроците по музика, които даваше. Щеше да се наложи да изтърпи месеци на тромави гами и фалшиво пеещи момиченца, за да ги възстанови.
Извади от чантичката си къс хартия и го вдигна към светлината на огъня, макар че знаеше написаното наизуст: Домино настоява за среща с господин Келмсли в „Двата меча “ в Брайтън след две нощи, за да обсъдят важен въпрос от взаимна изгода.
Беше си чист късмет, че видя тази обява в „Таймс“. Ако приятелката й Лизи не четеше всички обяви във всеки вестник и всяка скандална брошура, тези няколко реда едва ли щяха да привлекат вниманието й.
Въпреки че фамилията бе изписана неправилно, тя беше абсолютно сигурна, че споменатият господин Келмсли е нейният баща Хорейшо Келмслий. Очевидно онзи, който искаше да се срещне с него, не знаеше за смъртта му.
Спомени за баща й нахлуха в съзнанието й и както винаги сърцето й се изпълни с тъга, а очите й запариха.
Видя го как играеше с нея в градината и как поемаше вината, когато майка й се караше заради калта по обувките й. Опита се да събуди един далечен, неясен спомен, може би най-стария от всички спомени за баща й. В него той беше с военната си униформа, значи е било преди да продаде офицерския си чин*, след раждането на сестра й Сара, и преди да заеме поста си в Комисията по боеприпасите**, която ръководеше и надзираваше снабдяването на армията с муниции и боеприпаси по време на войната.
[* Купуване на офицерски чин, практика в английската армия от 1683 до 1871 г. ]
[**Комисия по боеприпасите – Комисия в британското правителство, нещо като министерство, основана още по времето на династията на Тюдорите, съществува до 1855 г. – Бел. прев.]
Но най-ярки бяха спомените й за неговото тъжно, тревожно лице през последните месеци от живота му, когато стана обект на презрение и нападки.
Одриана прибра обявата в чантичката си. Тя й напомни защо бе дошла тук. Нищо друго, нито дъждът, нито похотливите мъжки погледи или грубостта на ханджията имаха значение. Надяваше се, че човекът, който се бе нарекъл Домино, наистина има информация, която да й помогне да изчисти името на баща си.
Тя свали синьото си наметало и дългото сиво палто под него и ги закачи на стената, за да изсъхнат. Свали бонето и го изтръска от водата. Сетне премести единствената лампа в стаята върху масата до вратата, а самотния дървен стол сложи в тъмния ъгъл отвъд камината. Ако седнеше там, щеше веднага да види кой влиза, но човекът нямаше да я забележи в първия миг.
Сложи пътната си чанта на стола и я отвори. Останалото от първия урок на Дафни изплува в ума й: Независимата жена е незащитена, затова трябва да се научи да се защитава сама.
Бръкна в чантата и извади пистолета, който беше скрила под резервните дрехи, които носеше.
Лорд Себастиан Съмърхейс подаде юздите на коня си на едно подгизнало от дъжда момче и то се нареди на дългата опашка от чакащи, за да го предаде на конярите от „Двата меча“.
Себастиан влезе в големия салон на хана. Под високия таван от груби голи греди се бяха приютили представители на човешката раса от всякаква възраст и обществено положение. Дъждът бе принудил конниците да потърсят убежище, а каретите затъваха в калта и закъсняваха. Повечето столове и пейки бяха окупирани от жени и деца, а мъжете се мотаеха около тях, редувайки се край огнището, за да се изсушат.
Точно там се настани и Себастиан, докато последствията от лошото време капеха от палтото му за езда. Въздухът беше изпълнен с миризмата на влажна вълна и немити тела. Неколцина прислужници се опитваха да спасят няколко копринени шапки и бонета, докато други сервираха скъпа, но не особено апетитна на вид храна. Себастиан огледа с опитно око морето от лица, търсеше човек, който прилича на чужденец или е любопитен като самия него.
В обявата се използваше кодово име, което едновременно го подразни и заинтригува. Това щеше да затрудни задачата му, но подсказваше и че е свързано с тайни. Обявата бе адресирана до Келмсли и това говореше, че авторът й не знае, че той вече почти от година не е между живите.
Това от своя страна предполагаше, че Домино не е от Лондон, а може би дори не е от Англия. Тъй като името не беше написано правилно, Себастиан реши, че въпросният Домино не е добър приятел, нито близък познат на Хорейшо Келмслий. И се надяваше, че може би дори не знае как изглежда той.