― Това беше един експеримент – произнесе госпожа Джойс, когато застана до него. – Лозница с винен сорт грозде. Дори не вярвах, че ще се хване.
― Сигурно е приятно човек да седи тук в някой слънчев ден през зимата. Имате забележителна оранжерия.
― О, не, просто парник. По-голямата част от онова, което хората наричат оранжерии, всъщност са парници. Но предполагам, че тази дума не звучи достатъчно модно, затова общоприето стана грешното название. Една истинска оранжерия трябва да консервира растенията през зимата, докато спят. Ние имаме такова помещение в края на градината.
Лицето й отново прикова вниманието му.
― Моля да ме извините, че неволно бях груб. Сигурен съм, че сме се срещали и преди, но не мога да си спомня къде.
― Да, наистина сме се срещали, преди години. Аз бях гувернантка в семейството на херцог Бексбридж. Бях ви представена на градинско парти, където придружавах най-голямата от моите възпитанички. Имате отлична памет за незначителните хора, чийто път сте пресекли в живота си, лорд Себастиан.
Ако тя беше незначителна, той наистина заслужаваше похвалата, но се съмняваше, че има мъж, който да забрави, че я е срещал.
― Имаше и други партита, на които децата на херцога присъстваха. Не съм ви виждал на тях.
― Това беше единственото, на което бях с тях. На другата година срещнах капитан Джойс и напуснах работата си.
В града никой не му каза, че в къщата живее мъж.
― Съпругът ви още ли служи във флота?
― Той беше в армията. Загина във войната за Полуострова.
Въпросът му не промени изящното й поведение, но очите й потъмняха много силно и той предположи, че споменът все още е мъчителен за нея.
― Ако ме извините отново, ще отида да потърся Одриана. Вече трябва да се е върнала.
Одриана гледаше втренчено картичката, която Дафни бе оставила на Силия. Лорд Себастиан Съмърхейс беше тук.
Но защо? И как въобще беше успял да я намери?
Отговорът се появи почти в мига, в който си зададе въпроса. Той сигурно бе отишъл първо в дома на майка й. Тя скоро щеше да й пише, за да пита какво е накарало най-упоритият преследвач на баща й отново да им обърне внимание.
― Одриана, моля те, седни. Не мога да те стигна, дори ако се изправя на пръсти – помоли Силия.
Одриана седна на един стол, за да може Силия да оправи косата й. Силия бе най-добрата от всички в тази работа. Нейната руса коса винаги бе подредена в най-различни стилове и модни прически.
― Дафни е казала да отида веднага – напомни й Одриана съобщението, което самата Силия й бе предала.
― Тя няма да възрази, ако отделиш една минута, за да изглеждаш добре – отвърна момичето, докато подреждаше сръчно кичурите й. – В оранжерията чака братът на един маркиз. И освен това е член на парламента. Така пише на картичката.
Тъй като Силия не знаеше, че лорд Себастиан не й е непознат, Одриана реши, че мълчанието е най-добрият отговор.
― Той е много важна личност и името му е непрекъснато във всички вестници. Не можеш да го приемеш с коса като разплетена кошница, все едно си стояла на палубата на някой кораб целия следобед.
Одриана въобще не искаше да го вижда. Молеше се от все сърце да не й носи лоши новини от мировия съдия. Ами ако сър Едуин бе решил, че все пак трябва да я изправи пред съда?
― Това е най-доброто, което мога да направя, другата възможност е да я пусна свободна. Голяма грешка си сторила, като си свалила бонето, докато си вървяла насам. – Силия отстъпи назад. – Не, ще трябва да започна отначало и да я подредя както трябва.
― Това няма да стане! – нареди гласът на Дафни.
Одриана вдигна очи. Братовчедка й стоеше на вратата, която водеше към коридора за оранжерията. Все още беше с изцапаната с пръст престилка и най-старата си шапка, но изглеждаше ефирна и поразително красива. Дафни можеше да се облече в парцали и пак да изглежда прекрасно.
― Трябва да дойдеш веднага с мен. Той настоява да те види.
― Каза ли защо е тук?
― Каза само, че носи нещо, което си загубила.
― Не съм губила нищо.
― То е в правоъгълна дървена кутия. Доста по-голяма от кутия за ръкавици.
Боже! Пистолетът!
Одриана почувства как кръвта нахлува в главата й, а Дафни прикова сивите си очи в нея.