― Как така лорд Съмърхейс е намерил нещо твое? – Сладкото личице на Силия се намръщи в гримаса, защото неочаквано осъзна колко странно е това посещение.
― Нямам представа – промърмори Одриана.
Дафни остана спокойна.
― Някой виждал ли е Лизи?
― Беше тук преди няколко минути – отвърна Силия.
― Тя притежава таланта да изчезва, когато има най-голяма нужда от нея. Ела, Одриана. Твоят джентълмен те очаква.
― Той не е мой – сопна се сърдито Одриана, докато вървяха по коридора.
Дафни притвори съвсем леко клепачи.
Дафни спря на пътеката между две редици маси, на които беше строена цяла армия саксии с мушкато, лилии и зюмбюли. Одриана бе доволна, че има поне миг, за да събере мислите си и да се стегне.
От мястото си можеха да видят лорд Себастиан. Седеше на стол до каменната маса под лозницата и хубавият му профил бе обърнат към тях, докато той гледаше в другата посока. Беше спокоен и уверен, поведението му в тази обстановка бе същото, както в онази селска странноприемница.
― Не изглежда сърдит или недоволен. Изглежда приятелски настроен. И все пак не може да се каже, че е човек, когото можеш да разиграваш.
― Аз не бих го разигравала.
― Не е необходимо да го казваш. Ти нямаш опит в разиграването. Той, от друга страна, е майстор.
― Познаваш ли го?
― Чувала съм за него, а веднъж дори сме се срещали, преди много време. Той благоволи да си спомни за мен. Говори се, че се е променил много напоследък. Чудя се дали е истина. – Дафни поведе Одриана към него.
Щом се приближиха, лорд Себастиан стана, а Дафни представи Одриана и се отдалечи.
― Трябва да завърша работата си с грудките, докато все още има светлина – извини се тя.
Одриана изчака братовчедка й да се изгуби от погледа им. Все пак тя сигурно беше някъде наблизо и можеше да чуе всичко, освен най-тихите думи.
Одриана посочи дървената кутия върху масата.
― Той ли е?
― Да. – Лорд Себастиан долови ниския тон и предпазливостта й и отговори по същия начин.
― Благодаря, че ми го върнахте. Защото е на Дафни и тя е забелязала, че липсва. Знам, че й дължа обяснение за това, че го взех, но ще ми бъде по-лесно, ако си е на мястото.
Той задържа ръката си върху кутията.
― Тя не знаеше ли за рискованото ви пътуване?
― Исках да й спестя детайлите.
― Добре, че детайлите са ваши, а не на някой друг.
― Да. Би трябвало да й кажа всичко. Мисля, че вече се досеща за част от тях.
― Коя част?
― Свързаната с вас.
Той погледна в посоката, където работеше Дафни.
― Изглежда имате забележителна градина. Защитена от вятъра, а и слънцето е силно. Защо не ми я покажете, госпожице Келмслий?
Себастиан вървеше до нея по алеята в градината.
― В къщата на майка ми ли отидохте първо? – попита го тя.
― Изпратих лакей с писмо. Съмнявам се майка ви да е разбрала, че писмото е от мен, тъй като то не е напускало ръката на приносителя.
Тя явно остана доволна, че майка й не знае, че лорд Съмърхейс я е търсил. Беше логично. Той бе не само един от враговете на баща й, но и репутацията му сред жените не беше особено ласкава и едва ли някоя майка би се зарадвала, че дъщеря й си има вземане-даване с него.
― Отдавна ли живеете тук, госпожице Келмслий?
― Само от шест месеца. Дафни ми е братовчедка. След като татко умря, тя ми предложи да живея при нея. Според мен се досети, че ще предпочета да напусна Лондон. Наистина много мило от нейна страна. Беше по-любезна и по-добра, отколкото бяхме ние с нея, когато като по-млада имаше нужда от помощ и дом.
― Чудесен имот. Помагате ли в отглеждането на цветята?
― Всички помагаме, когато можем, но за тях се грижат главно Дафни и Лизи. Аз давам уроци по музика, за да допринеса с нещо за покрива над главата си. Точно това правех, когато сте пристигнали тук. Преподавах фортепиано на едно младо момиче малко по-нагоре по пътя.
Те се разхождаха безцелно из градината, която беше кафява и пуста, с изключение на живия плет от чимшир и бръшляна, който скриваше по-голямата част от тухлената стена. Пътечките се виеха около лехи и голи овощни дървета. Себастиан си представи пастелните цветове, които царстваха тук през пролетта, и пищното им тържество в края на лятото, а също как госпожица Келмслий и госпожа Джойс седят на масата в малката беседка, покрита с балдахин от рози.
Госпожица Келмслий вървеше грациозно, ниските й ботуши стъпваха леко по клонки и мъртви листа. Тя учтиво му предложи разходка из градината, но не направи никакъв опит за разговор. Устните й бяха леко свити, което му напомни за изражението на майка му, когато се налагаше да приема нежелани хора само защото бяха много важни.
На тази светлина възрастта й личеше по-ясно, отколкото на светлината от огъня или на изгряващата зора. Вече беше сигурен, че е в средата на двайсетте. Според общественото мнение вече стара, за да бъде още неомъжена. Вероятно беше загубила избраника си във войната, както много други жени на нейната възраст.