― Донесох пистолета лично, защото има причина – започна той, чувстваше се длъжен да обясни неочакваното си посещение. – Исках да ви предупредя, че първите злостни клюки вече се появиха. Случката е спомената в един от жълтите вестници тази сутрин.
Тя спря и тропна ядосано с малкия си крак по земята. Лицето й се разкриви от тревога.
― Вече?
― Клюки от странноприемницата. Без имена. Може да не доведат до нищо.
― Но може да стане много лошо, когато имената бъдат назовани или се появят намеци, които ясно подсказват кои са участниците. Кога ще го научим?
― Тези неща се развиват по определен начин. За около четири дни всичко или ще утихне, или ще стане общоизвестно. Ако се случи второто, ще ви предупредя и ще направя необходимото, за да защитя репутацията ви. Доколкото стигат възможностите ми.
― Мама със сигурност ще ми съобщи първа, лорд Себастиан. Ако бъде въвлечена в още един скандал, никога няма да успея да й се извиня достатъчно. А тя е прекалено добра и не би ме упрекнала, че постъпката ми, макар и благородна, е била безразсъдна.
Тя игнорира напълно изказаната от него готовност да я защити. И това бе съвсем разбираемо. Логично. Със сигурност го мразеше заради ролята, която бе изиграл в оклеветяването на баща й. Едва ли би обсъждала с него мерките, които трябва да се вземат, камо ли да се съгласи с тях. Сигурно щеше да реши, че общественото заклеймяване е за предпочитане пред неговата защита. Без съмнение.
― Безразсъдна, да. Освен това неблагоразумна, опасна и както се оказа – катастрофална. Също така...
― Няма нужда да изброявате целия речник. Достатъчно се упреквам сама и не искам и вие да го правите.
― ... позволете да довърша. Също така смела. Възхитително е, че сте готова да се борите за името му.
Тя го изгледа косо, изпълнена с подозрение. Без съмнение си помисли, че отново я ласкае заради собствените си цели.
Той най-вероятно правеше точно това. Все още не беше решил.
― Мислих за Домино – продължи Одриана. Споменаването на баща й отвори тема, която оправдаваше присъствието му тук, макар че тя бе последната, която той би избрал. – Опитах се да си спомня външния му вид. Имаше червена коса, почти съм сигурна в това. Също така се чудя дали не е чужденец.
Пътеката завиваше покрай проста каменна постройка с големи прозорци на покрива и Себастиан предположи, че сигурно това е истинската оранжерия, за която бе споменала госпожа Джойс. После навлязоха в същинска малка джунгла, избуяла в дъното на градината.
― Защо мислите, че може да е чужденец?
― Шапката му беше странна. Мека, с по-широка периферия, отколкото се носят у нас. Палтото му също беше странно. И кройката, и платът. – Тя сви рамене. – Не мога да обясня, но просто не приличаше на англичанин.
― Може би сте права.
― Ако съм права, това вероятно би ни помогнало да го открием. В Англия има много по-малко чужденци, отколкото англичани, нали?
― За жалост мъжете не носят цветни пера на шапките си, с които да обявят какви са.
― Чужденците посещават определени места в Лондон. Определени кръчми и таверни. Лизи – тя е член на нашето домакинство, казва, че има хотели, които са предпочитани от чужденците. Ако можех да посетя местата, които този човек посещава, бих могла да...
Той застана пред нея и така я накара да спре.
― Не бива да го правите. Няма да е безопасно.
Изражението й ясно показваше какво мисли за думите му.
― Ще бъда добре защитена. Този път ще взема и някой друг с мен. И, разбира се, пистолета.
Той не можеше да определи дали го дразни, или наистина възнамерява да повтори дръзката си и рискована постъпка.
― Ще кажа на госпожа Джойс да го заключи. Едно оръжие само ще увеличи опасността за вас. Следващия път, когато насочите пистолет към някой мъж, той може да не се окаже джентълмен.
― О, благодаря, лорд Себастиан. Сега вече предупреждението ви си струва думите, тъй като вие отлично знаете за какво говорите.
Насмешливите й очи го приковаха. И извивката на устата, и познатият маниер, който събуди спомените за интимността, която бяха споделили в онази странноприемница. Възбудата се размърда и се надигна в него като бавно затягащо се въже.
― Говорите за онази целувка – рече той, спомняйки си я много отчетливо, което обаче не беше особено мъдро. – Би трябвало да се извиня, въпреки че вие се държахте така, че човек можеше да разтълкува погрешно поведението ви.