― Не съм предизвикала недоразумение. Не направих нищо, за да ви окуража да се държите като прелъстител.
― Но не направихте и нищо, за да ме спрете. Самото ви присъствие там оправдава моето объркване. Обаче... – Той направи лек поклон. – Госпожице Келмслий, приемете най-искрените ми извинения за снощи. Една дама не би трябвало да става обект на подобно непростимо поведение. Моля ви да ми простите.
Тя сложи ръце на хълбоците си.
― Вие ме изумявате. Да дойдете тук, за да ме унижавате допълнително с вашия присмех. Това е извън рамките на допустимото.
― Дойдох, за да върна пистолета, който насочихте срещу мен зареден и с вдигнат предпазител – напомни й той.
Това провокира самообладанието й. Нежното й бледо лице пламна от красива розовина, сякаш се беше разхождала в студен зимен ден. Или заради спомена от една целувка, която я вълнуваше прекалено много.
― Грешката беше моя. Аз също ви дължа извинения. Допускам, че трябва да споделя с вас вината за почти всичко, което се случи по време на нашата случайна среща.
Той се усмихна с най-милата си усмивка.
― Настоявам да поема цялата вина. Запазете спомена за събитията така, както вие решите, аз няма да ви коригирам. Но ви моля, не искайте от мен да лъжа себе си, дори ако благоприличието изисква вие да го правите.
Гневът отново зачерви бузите й. Очевидно имаше горещ темперамент.
― Не лъжа, сър. Дори и себе си.
― Мисля, че си внушавате да повярвате в лъжата. Убеждавате сама себе си, че не се насладихте на тази целувка и че аз настоявам за обратното повече, отколкото трябва. От друга страна, признавам, че не съжалявам за действията си, с изключение на това, че бях прострелян заради разсейването си.
Погледът й излъчваше смущение, недоумение и изумление, но и малко страх. За последното имаше пълно основание, макар че най-вероятно все още не го осъзнаваше.
― Лорд Себастиан, моята братовчедка ми каза, че до неотдавна сте били известен с лекомисленото си поведение спрямо жените. Струва ми се, че флиртувате с мен, колкото и да е нелепа тази мисъл.
Той извърна поглед встрани в напразен опит да попречи на надигащата се в тялото му възбуда. Загледа се към другия край на градината. Оттук се виждаше само ъгълът на къщата. Оранжерията напълно закриваше парника. Това, че бяха извън погледите на обитателите на къщата, не му помагаше много.
― Може и да флиртувам, госпожице Келмслий. Старите навици умират трудно.
Тя се разсмя.
― Надявам се, че в миналото не сте флиртували така безнадеждно, за да впечатлите някоя жена. Ако бях... малко по-разсеяна в „Двата меча“, то сега въобще не съм, и тази ваша усмивка няма никакъв ефект. Моля да си спомните, че аз не знаех кой сте вие, когато ми се натрапихте.
Той върна вниманието си към нея. Към начина, по който лекият ветрец развяваше къдриците на косата й, и към зелените очи, които още пазеха спомена за изминалата нощ. Студената светлина в малката горичка придаваше на кожата й снежен оттенък.
― Но сега вече знаете кой съм, госпожице Келмслий. И аз знам коя сте вие. Странно колко малко променя нещата това, не мислите ли?
Въобще не ги променяше, ако се съди по начина, по който тя реагира. Нямаше почти никаква разлика. Опитваше се да запази позата на изтънчено безразличие, но очевидно нямаше никакъв опит в преструвките и лицемерието, присъщи на жените в подобни ситуации.
― Променя всичко по причини, които трябва да са ви напълно ясни. – Думите й бяха неуверени и в тях се долавяше лек трепет.
― Нима? Не усещам нищо такова.
― По-скоро камък би се трогнал от вашите ласкателства и флиртуване, отколкото аз. Вече не можете да ме разсеете.
― Така ли? – Той пристъпи по-близо, макар да знаеше отлично, че не бива да го прави. – Никога? Въобще?
Очите й се разшириха по очарователно невинен начин. Тя рязко се завъртя, за да побегне. Но той не можеше да го позволи точно сега. Хвана я за ръката и я привлече в прегръдката си. Намерението му беше да я целуне кратко, колкото да докаже правотата си. Само това и нищо повече. Поне така си каза.
Тя не се възпротиви, нито се бори. Просто се вцепени за миг от изненада, сетне се отпусна под влиянието на целувката. Тялото й реагира, сякаш топлината на ръцете му прогони някакъв силен студ от нея.
Меки устни. Колебливи, изненадани, невинни. Той не очакваше, че ще му отвърне. Всичко, което искаше да знае, бе казано от дишането й, от пулса й и от това, че не го отблъсна.
Целувката не беше кратка. След нея последва втора, сетне трета. Обзе го силно желание и само нейната невинност го възпираше. С друга жена, от онези, с които бе свикнал, нямаше да губи време за съблазняване. Но сега му беше приятно да я дразни с ласки и да наблюдава удивената й наслада, докато сдържаните му докосвания преминаваха по гърба й.