Стана му горещо. Обляха го пламъци. През ума му минаваха картини и образи за възможностите. Аргументи за още. Между ума и тялото му избухна война, каквато не бе водил никога през годините. Всъщност те винаги досега бяха в пълен синхрон.
Прегръдката му я погълна напълно, докато гърдите и коремът й се притискаха към неговите, а тръпките, които минаваха през нея, отекваха в него. Той залепи устните си към пулса на шията й и се заслуша в затаените й въздишки от удоволствие. Те го хвърлиха в безжалостно, но решително издигане към върховете на насладата.
Себастиан хвана главата й така, че да превземе изцяло устата й, забравяйки, че е невинна. Когато осъзна тази интимност, през нея премина истински шок, но тя се предаде. Напълно полудял и останал без разум, представяйки си я гола над себе си, яздеща го и издаваща виковете, които сега се опитваше да преглътне, той я галеше все по-смело, докато ръката му обхвана гръдта й.
Тогава от гърлото й се изтръгна вик на удивление и удоволствие. Сетне още един, и още един, докато той дразнеше с ръка твърдото зърно през тънката материя на роклята.
Сега и тя се присъедини към неговия делириум, притискаше се към тялото му, за да не изгуби равновесие, и извиваше гръб, за да го насърчи. В ума му препускаха разпокъсани мисли, които се опитваха да добият форма. Трябваше да я отведе оттук и да намери място, където да се слеят. Трябваше да я има. Трябваше да...
Крещяща, изгаряща болка замъгли неочаквано съзнанието му. Пред очите му се спусна червена мъгла и от устните му се изтръгна проклятие. След миг главата му се проясни, погледът също. Горната част на лявата му ръка гореше в огън. Госпожица Келмслий стоеше на пет крачки от него, покрила устата си с ръце – истинско олицетворение на ужаса и тревогата.
― Съжалявам! Не исках да нараня ръката ви – произнесе отчаяно с треперещ шепот тя. – Когато чух звука от вратата, просто ви блъснах, за да се освободя, и... – Погледна нервно по посока на градината. Вятърът носеше женски смях и гласове.
Още една болка се присъедини към тази в ръката му. Много по-ниско долу.
― Няма нищо. Няма значение.
― Сигурен ли сте? Много сте блед.
Е, да, естествено. Тялото му го измъчваше ужасно, по дяволите! Тя се тревожеше, докато той се опитваше да се овладее. Това отне една дълга минута.
Одриана се успокои, щом видя, че той се съвзема.
― Щеше да бъде ужасно, ако Дафни и Силия ни видеха как се... както бяхме. Сигурна съм, че ме разбирате. Те излязоха най-неочаквано от къщата. По това време на деня обикновено работят в парника и не излизат навън.
Той си представи една много бледа жена, която се обръща с гръб към тях на слънчевата светлина. Трябваше да го запомни, за да благодари някой ден на госпожа Джойс за тактичността.
― Ние наистина не трябваше... Беше много лошо от ваша... – Тревогата й отстъпи място на упреците. Той не искаше да ги слуша отново.
― Разбира се, че трябваше – прекъсна я с ръмжене. – Искахме го и го направихме. И престанете да се преструвате, че съм ви накарал насила да ме целувате.
Ако бавно утихващата болка не замъгляваше съзнанието му, сигурно нямаше да бъде толкова прям и безцеремонен. Но тъй като бе разсеян, се изтърва и отново я накара да види нещата в най-лошата им светлина.
Тя тръгна по пътеката към къщата.
― Виждам, че сте толкова жесток, колкото си мислех. Целта ви е да ме унижите, но не знам защо.
Той я последва и едва се сдържа да не я сграбчи отново, за да й докаже, че е прав.
― Поддадох се на импулса и на съблазънта от един много приятен спомен. А целта, в случай че не сте забелязали, беше взаимно удоволствие. Обаче вие сте права. Не биваше да го правя, така че отново трябва да се извиня.
Стигнаха до края на градината, близо до ъгъла на оранжерията. Оттам видяха бонетата на две жени, които стояха с гръб към тях, сякаш не бяха забелязали, че те са в градината, при това сами и съвсем близо един до друг.
Одриана посочи далечния ъгъл на градинската стена.
― Аз не искам извинение, лорд Себастиан. Искам само да си тръгнете. Градинската врата е ето там. Няма да ви се наложи да минете през къщата.
― Разбира се. Хубав ден и благодаря.
― За какво ми благодарите?
― За разходката. За гостоприемството.
Той се поклони. Тя го погледна изумено. Той се усмихна. Тя се изчерви. Той закова поглед в очите й. Тя се обърна и побягна към парника.
― Днес трябва да изляза по-рано – обяви Себастиан. – Имам среща с Касълфорд в Ситито.*