― Задълженията винаги са на първо място – коментира Морган. – Радвам се да видя, че си способен да преговаряш с Касълфорд. Страхувам се, че никога не съм успявал да скрия отвращението си към този мъж и неговото непристойно поведение. Ето защо ти се доказа толкова бързо в правителството. Притежаваш способността да общуваш с мошеници така, че те да не забелязват презрението ти.
― Най-вероятно се дължи на това, че ме смятат за същия разбойник и мошеник като тях и мислят, че не ги презирам. Може би дори си мислят, че сме приятели.
― Глупости. Бурното минало е нещо съвсем естествено за младите мъже. Никога не си правил нещо наистина непочтено. Не и като него. [*Лондонското сити – отделна административна единица, макар че е сравнително малък квартал в Централен Лондон, използва се като нарицателно за финансовите услуги в Обединеното кралство. – Бел. прев.]
Себастиан нямаше намерение да спори относно собствения си характер, а още по-малко да убеждава брат си, че има повече прегрешения, отколкото той знаеше. Истината бе, че херцог Касълфорд и днес виждаше в негово лице приятел, защото в миналото бяха извървели стръмните пътеки на младостта рамо до рамо.
Сегашната им връзка, макар и външно да изглеждаше приятелска и от взаимната полза, беше приятелство между двама бойци, които се дебнат и търсят слабите места на другия. Това, че Себастиан зае мястото на брат си в обществения живот, създаваше неприятности и трудности за Касълфорд. Защото, когато се сблъскваше с политическа борба, Морган отстъпваше и се оттегляше, за разлика от Себастиан.
― Върви, върви! Няма да ми липсваш. Кенингтън и Саймс-Уилвърт ще наминат – успокои го Морган. – Така че сутринта ми ще бъде много заета.
― Тогава ще тръгвам.
Камериерът го чакаше пред апартамента на Морган с шапката и ръкавиците.
Пърсивал Кенингтън и Бърнард Саймс-Уилвърт влязоха в къщата точно когато Себастиан излизаше. И двамата бяха втори синове на барони и приятели на Морган от най-ранните им дни в училище. Те го посещаваха поне веднъж седмично, винаги заедно, винаги сутрин, защото до следобед Морган се изморяваше. И двамата бяха руси, румени и с наднормено тегло, и можеха да минат за братя въпреки коренно различните си размери. Кенингтън бе голямото грахово зърно, а Саймс-Уилвърт малкото в една и съща шушулка, която споделяха.
Себастиан не смяташе никой от двамата за интересен, но през последната година се привърза към тях заради предаността им към брат му.
― Излизаш ли, Себастиан? – попита Кенингтън. – Надявахме се да те примамим за една игра на вист.
― Съжалявам, но днес трябва да ви откажа. – Всъщност в него се промъкна облекчение, примесено с леко чувство на вина. Тези игри на карти обикновено преминаваха скучно и досадно. Кенингтън и Саймс-Уилвърт щяха да нищят светските клюки или да го разпитват за работите на правителството, а той трябваше да лавира и да избягва въпросите, които не бяха тяхна работа. Морган обаче щеше да се грее в рядкото удоволствие да има край себе си приятели.
― Ами ние ще се качваме – рече Кенингтън. – Може пък да сме още тук, когато се върнеш.
― Непременно ще проверя. Да, моля, качвайте се. Той ви очаква.
Посетителите тръгнаха нагоре по стълбището, а Себастиан се упъти към коня си. Срещата му с Касълфорд беше почти след час, но той смяташе първо да намине през едно друго място.
― Ако останем още малко, всички гости в този хотел ще започнат да се съмняват в причината – намуси се Силия.
― Какво имаш предвид? – попита я Одриана.
Силия завъртя очи.
― Две млади жени на показ, пред очите на всеки, който погледне през прозорците? Помисли малко.
Трябваше й само миг, за да осъзнае какво иска да каже Силия.
― Това би било позорно предположение от тяхна страна.
Двете стояха на улица „Джърмин“ пред хотел „Милър“ само от десет минути и тя вече се чувстваше неудобно.
― Защо всъщност дойдохме тук? Каква беше целта ти? – продължи да пита Силия. – Ако знаех, че имаш намерение да провеждаме бдение пред хотел, никога нямаше да те придружа.
― Надявам се да видя мъжа, който нахлу в стаята в странноприемницата.
Одриана бе разказала на момичетата съвсем съкратена версия за събитията в „Двата меча“. Нямаше друг начин да обясни посещението на лорд Себастиан и да бъде честна с Дафни по въпроса с пистолета.
― Домино беше чужденец. Така мисля. Казаха ми, че в този хотел често отсядат чужденци. Надявах се...
На какво се бе надявала всъщност? Че ако гледа фасадата на хотел „Милър“ достатъчно дълго, загадъчният Домино ще се появи? Да, нещо такова, призна пред себе си Одриана. Надяваше се на чудо.