― От Холандия. Амстердам.
― Имате ли други гости от Амстердам? – продължи да разпитва Себастиан.
― В момента не.
― А наскоро да сте имали? Миналата седмица?
Собственикът поклати глава.
Нямаше какво повече да научат и след като отново излязоха на улицата, Одриана реши да си тръгнат.
― Информацията е оскъдна, но все пак е нещо. Домино може би е от Амстердам.
― Или пък не – каза Себастиан. – Мога ли да разчитам, че няма цял ден да разпитвате прислужниците във всеки хотел или странноприемница за гости от Холандия? Няма да бъдете приета благосклонни, нито ще постигнете успех, ако го направите. Уверявам ви.
― Не можете да разчитате на нищо, тъй като нищо не съм ви обещавала. Не очаквам признание от вас и за това, че след като видях господин Ван Алст, аз бях в състояние да го изключа от търсенето, докато вие не бихте могли да го направите. Желая ви хубав ден, лорд Себастиан.
След като се разделиха с лорд Себастиан, Одриана и Силия се заеха с работата си в града. Те посетиха два магазина за цветя в Мейфеър*, за да напомнят на собствениците, че дълговете им към „Най-редките цветя“ са просрочени. Това задължение обикновено се поемаше от Дафни, но тя бе останала в Къмбъруорт заради някаква лична среща.
[* Мейфеър – аристократичен квартал в центъра на Лондон, името произлиза от ежегодния майски панаир, провеждан там от 1686 г. – Бел. Прев.]
След това двете се запътиха към магазина на господин Тротър на Албърмарл Стрийт. Одриана бе завършила нова песен и се надяваше, че господин Тротър ще се съгласи да я публикува.
― Той целуна ли те? – попита неочаквано Силия. – Лорд Себастиан. Кажи де!
― Що за идиотски въпрос?
― Кажи де!
― Спомни си правилата на Дафни. „Не си пъхай носа в чуждите работи“.
― Значи го е направил. Знаех си. Винаги мога да позная.
― Съмнявам се.
― Ако беше по-обиграна светска дама, може би нямаше да мога, но ти си толкова невинна в тази област, че не можеш да ме излъжеш.
― О, да! Защото ти си много опитна! – присмя й се Одриана.
― Повече от теб.
Понякога нещо в Силия наистина подсказваше за опит. На моменти лицето й излъчваше зрялост, породена от... От какво? От спомен? Или от загубата на скъп човек?
― Той те желае – продължи замислено Силия. – Чете се в очите му, когато те гледа. Ти сигурно също го виждаш.
― Не съм сигурна какво виждам. – Във всеки случай нищо хубаво. Или достатъчно, за да я плаши. И да я възбужда. А като имаше предвид каква роля бе изиграл в живота на семейството й, това я тревожеше и смайваше. – Така или иначе няма значение какво иска той.
Табелата на магазина на господин Тротър изникна пред погледа й. Тя висеше нависоко и изобразяваше две кръстосани флейти над свитък, изписан с ноти.
― Лорд Себастиан до неотдавна беше прочут женкар – съобщи й Силия. – Не от най-лошите. Не абсолютно безскрупулен. Но все пак женкар. Говори се, че се е променил, но подобни мъже никога не се променят напълно, така че трябва да внимаваш.
Одриана се обърна към Силия, когато спряха пред вратата на господин Тротър.
― Да кажеш, че човек не може да се промени, е много цинично. Той вероятно се е променил. – Фактите сочеха, че не е, но тя искаше да бъде по-широко скроена от морална гледна точка, така че ги пренебрегна. – И откъде знаеш толкова много за него? Да не би да четеш онези скандални вестници, които Лизи купува? Мисля, че ще е по-добре, ако...
― Одриана! – Нещо бе отклонило вниманието на Силия от разговора. Тя гледаше втренчено витрината на магазина. – Одриана, виж!
Одриана се обърна. На витрината господин Тротър бе изложил малки музикални инструменти, както и голяма, облицована с кадифе дъска, по която бяха забодени най-новите нотни листове. Сред тях, както обикновено, имаше химни и любими стари песни с елегантно отпечатани ноти. Повечето бяха украсени с гравюри, изобразяващи пойни птички, цветя или религиозни символи. Но не те бяха накарали Силия да извика.
Беше едно копие на песента на Одриана „Моята невярна любов“, което заемаше централното място върху дъската. Обаче вместо ивицата от рози, която преди украсяваше горния край на нотния лист, сега бяха отпечатани образите на двама души.
Един мъж, който много приличаше на Себастиан, припадаше, стиснал кървящата си ръка. А жената, която държеше пистолета, с който бе ранен, поразително приличаше на Одриана.
Себастиан се размърда на стола в голямата приемна на лорд Касълфорд. Откъм съседната спалня долетя женски смях.
Беше типично за Тристан да се весели, въпреки че точно той бе настоял за тази среща. Себастиан се опита да пренебрегне причините за закъснението му. Разсейваше се, като гледаше през прозореца, откъдето можеше да види скелето, което се издигаше зад Апели Хаус* в другия край на Пикадили Стрийт. Носеха се слухове, че херцог Уелингтън има намерение да разшири двореца си.