― Истината винаги е най-доброто решение, братко.
По дяволите, така беше.
Скандалът създаде много странно вълнение в малката им общност, мислеше си Одриана следващия следобед. Домакинството им приличаше едновременно на погребално бюро и на събудил се вулкан.
През нощта Лизи и Силия дълго обсъждаха как тя да бъде спасена. Те подходиха към проблема от две напълно различни гледни точки. Според Лизи щяха да бъдат необходими няколко десетилетия безупречен живот и значителна благотворителност, за да се възстанови доброто й име. Силия беше на мнение, че самоувереното държание, превъзходният стил и един високопоставен любовник могат да върнат една жена в обществото много по-бързо и на много по-висока позиция.
Никоя от тях не я попита какво предпочита. Тя просто седеше на леглото си, докато двете разнищваха катастрофата, в която се бе превърнал животът й.
На другата сутрин Силия и Лизи отидоха в Къмбъруорт, за да пуснат писмото, което Одриана най-накрая написа на майка си. Половин час след като те излязоха, стана ясно, че това не бе необходимо. Една карета под наем се появи на алеята и спря пред къщата на Дафни. Одриана веднага разпозна пътниците през прозореца.
Дафни застана до нея и двете заедно загледаха как майка й и сестра й вървят към вратата.
― Тя е разстроена, разбира се – рече Дафни. Говореше за изражението на майка й.
Одриана никога не бе виждала майка си толкова притеснена. Дори след смъртта на баща й, дори по време на безмилостното преследване от страна на лорд Себастиан и другите, тя не се срина и не се предаде. Сега вървеше така, сякаш я болеше да живее. Все още беше облечена в черно, въпреки че приятелките й непрекъснато й напомняха, че траурът може да бъде по-кратък, ако съпругът отнеме живота си сам.
― Сестра ти Сара изглежда гневна – рече Дафни. – Надявам се, заради теб.
― Не е заради мен. Много повече се тревожи за себе си и как ще се отрази скандалът на нея. – Имаше макар и малък шанс Сара да избегне най-лошите последствия от позора на баща им. Ако живееше скромно, след няколко години можеше да се омъжи доста прилично, макар и не толкова добре, колкото й се искаше. Това бе една от причините Одриана да напусне дома си и да отиде при Дафни – за да позволи на майка си да изразходва малкото средства, които имаше, за дъщерята, на която все още можеше да осигури сносно бъдеще.
Тя последва Дафни до вратата. Когато я отвориха, майка й и Сара моментално прикриха истинските си чувства под маските на съчувствие.
― Скъпа лельо Мег – поздрави Дафни, навеждайки се за целувка. – Какво щастие, че сте тук. Имаме да обсъждаме много неща.
― До ушите ми достигна най-нелепата история, която съм чувал, лорд Себастиан. – Господин Джон Понд, кралски астроном, гледаше през новия триметров телескоп в обсерваторията, докато говореше. Той наклони съвсем леко уреда и погледна отново. Над тях един панел от покрива на Сградата на Гринуичкия меридиан се отвори към звездите. – Става дума за онази работа в „Двата меча“ край Брайтън. Разпространява се някаква дълга, сложна и фантастична приказка. За тайнствен нарушител, неканен гост и тайна среща. Твоите приятели ще трябва да измислят по-правдоподобна история, ако търсят начин да те оправдаят.
Себастиан познаваше Понд повече от десет години. Срещнаха се, когато той бе още в университета, а прочутият астроном го научи на няколко неща за своята наука, които не можеха да се прочетат в книгите или да се чуят на лекциите. Познанството им прерасна в приятелство, което сега му позволяваше лесен достъп до обсерваторията, а също така даваше възможност на Понд да говори свободно пред него.
― Нямам приятели с толкова богато въображение, че да измислят подобна история. Или толкова глупави, че да се надяват хората да повярват по-лесно на една абсурдна истина, отколкото на доста по-изобличаващата лъжа. Историята, която си чул, не идва от друг, а от мен.
Понд обърна глава само колкото да изгледа Себастиан със свободното си око.
― Казваш, че точно това се е случило между теб и онази млада жена?
― Точно това казвам. Имаш думата ми на джентълмен.
Понд се върна към наблюдението си на небесата.
― Никой няма да ти повярва.
Да. Най-вероятно никой. Обаче и никой нямаше да каже, че е лъжа. Защото това щеше да означава дуел. Но лукавите усмивки и високо вдигнатите вежди говореха повече, отколкото устите.
Ама че дяволска работа! Истината, която се разпространяваше по-бързо от скандала, изглежда само поддържаше предположенията, поради особените обстоятелства и поради факта, че бе свързана с бащата на госпожица Келмслий.