Май беше по-добре да запази мълчание.
― Небето е необикновено ясно – съобщи Понд. – Избрал си хубава нощ за посещение. Не си идвал от дълго време.
Да, много време мина, откакто се бе лишил от това и от доста други неща. Прекалено дълго без жена, освен ако не спазваше изключителна дискретност. Прекалено дълго без една хубава езда сред полето без посока. Прекалено дълго, откакто се отказа от всички свои интереси, които изискваха време, като например тези астрономически изследвания, които някога бяха доказателство за интереса му и към други цели, освен преследването на удоволствия.
Заемайки мястото на брат си, той трябваше да изпълнява задълженията на Морган и същевременно да не позволи те и правителството да погълнат личния му живот. Самият Морган никога не го беше правил. Но той беше маркиз и не трябваше да доказва нищо.
Понд се отдалечи от телескопа и си записа нещо на един лист близо до стола му.
― Аз свърших. Сега е само твой. Ще ти оставя списък със звездите, които наблюдавам. Може да правиш бележки. Така ще ми помогнеш да накараме Бринкли* да си изяде теорията.
[*Джон Бринкли (1763 – 1835), първият кралски астроном на Ирландия. – Бел. прев.]
Себастиан нагласи стола, проектиран така, че да позволява ъгъл, който да съвпада с траекторията на телескопа. Настани се удобно в него, облегна се назад и се позиционира в единия край на дългата, тъмна метална тръба, поддържана здраво от два масивни стълба.
― Непременно се обади на пазача, когато си тръгваш, за да заключи сградата – напомни му Понд.
Себастиан нагласи окуляра. Погледна към нощното небе и се отдаде на благоговението, което безкрайността на космоса внушаваше. Когато гледаше звездите, нищо в неговия малък, кратък и мимолетен земен свят не изглеждаше особено важно. Със сигурност не и решението, което го осени тази нощ, докато яздеше към Гринуич, за да потърси малко разсейване от грижите.
― Той пристигна! – извика високо Силия, влизайки тичешком в оранжерията. – Минавах покрай прозореца на библиотеката, когато някакво движение отвън привлече вниманието ми. Той е на кон и изглежда великолепно.
― Разбира се, че ще дойде – рече Дафни и започна да развързва престилката си. – Ако беше изчакал още малко, щеше да се наложи ние да отидем при него. А той не иска това.
Одриана не искаше Себастиан да идва. Предчувстваше, че ще се случи нещо ужасно.
― Не съм съгласна – обърна се тя към Дафни. – Не е честно да очакваш от него да плаща за нещо, за което няма вина.
― Преднамерено или не, неизбежност или не, ти си компрометирана. Дори по-лошо. Целият свят смята, че това е истина. Той знае, че не може да остави въпроса неразрешен.
― Аз няма да приема пари за този скандал. Ако го сторя, това ще ме направи ... – Каква? Съучастник. Омърсена. А в неговите очи вероятно и пресметлива.
― Но майка ти ще приеме. От твое име. Смея да кажа, че тя така или иначе възнамерява да го направи. Ти просто няма да имаш избор.
Дафни й даде знак да я последва в предната всекидневна. Силия тръгна към вратата, за да посрещне лорд Себастиан.
Той влезе в салона сам. Изглеждаше сериозен, решителен и дори строг. Не можеше да има никакво съмнение, че не ги очаква тежък разговор. Въпреки това описанието на Силия беше подходящо. Наистина изглеждаше великолепно. Висок, мургав и доминиращ. Той поздрави Дафни и Одриана.
Дафни го покани да седне. Той предпочете да остане прав. Тя се настани близо до прозореца, давайки ясно да се разбере, че има намерение да бъде посредник. Одриана седна възможно най-далеч от него и предстоящото унижение.
― Вие без съмнение сте тук заради слуховете, които се разпространяват – започна Дафни след дълга и тягостна пауза.
― Отчасти, да.
Одриана само можеше да си представи коя е другата част. Най-вероятно ярост заради това, че името му злонамерено бе намесено и опетнено, при това с дъщерята на Келмслий.
― Моята леля, госпожа Келмслий, е обезпокоена за цялото си семейство и това е напълно разбираемо – започна Дафни. – След фалшивите обвинения към съпруга й... сега тя се опасява, че репутацията на дъщерите й е безнадеждно опетнена. Мисли, че бъдещето на по-малката й дъщеря ще бъде също толкова компрометирано, колкото това на Одриана. Леля Мег не очаква нищо друго, освен бедност и нищета за двете си деца.
Лорд Себастиан се усмихна, но усмивката не бе от победоносните. Макар и непроницаемо, изражението му подсказваше, че знае накъде бие тя и не го е грижа, че разговорът се насочва точно към тази тема.