― Като заговорихме за завоевания, виждал ли си Касълфорд напоследък? – попита графът.
― Преди една седмица. – Споменът за двата еротични задника изплува в главата на Себастиан. Това пък събуди много жива представа за задните части на госпожица Келмслий.
― Струва ми се, че въобще не съм го познавал. Възхищавам се на хедонизма, но при него той е взел заплашителни размери. Отдал се е на пълен разврат. Сякаш изпитва някакво наслаждение да се държи скандално.
― Някакъв демон се е вселил в него, но не знам името му.
― По дяволите, какъв демон може да го измъчва? Той няма нашите проблеми. Нека влезе в моите обувки за седмица или две и тогава може би ще има причина да се превърне в отвратителен задник.
За пръв път от година Хоксуел споменаваше за своята изчезнала невеста и за смътните подозрения, които висяха над главата му по повод изчезването й. Никой не вярваше, че той я е прогонил, или нещо много по-лошо, но въпросът още бе неразрешен и през последните няколко дни прие застрашителни размери.
― Нейна ли е? – попита Себастиан, рискувайки приятелят му да избухне при този въпрос. – Дамската чантичка, намерена до Темза.
Графът вдиша дълбоко и огледа с невиждащ поглед стаята. Прекара ръка през косата си и се върна към картите.
― Попечителят й казва, че е нейна. Това не е добър знак и аз се страхувам от най-лошото. Бедното момиче.
Бедният Хоксуел. Въпросното момиче имаше доста голямо наследство, от което той се нуждаеше. Изчезването й в деня на сватбата го постави в безизходица – нито можеше да се ожени повторно, нито можеше да ползва парите, защото попечителят й настояваше да не се правят никакви плащания, без да има решение на съда, че тя е мъртва.
Хоксуел се усмихна горчиво.
― Дяволска работа, нали? Аз би трябвало да се напивам до смърт, а не Касълфорд.
― Вероятно той също си има причина, но приемам, че не иска нито съвет, нито съчувствие от мен. Не всички приятелства продължават вечно.
― Така е, но е тъжно. – Хоксуел вдигна чашата си. – За Тристан Сент Ив, херцог на Касълфорд! Дано успее да се пребори със своя демон.
Себастиан отпи, сетне на свой ред вдигна тост.
― За здравословния хедонизъм и за твоята дама, където и да е тя.
― За госпожица Келмслий и за надеждата, че може да бъде купена.
― А ако не може, за всички онези, които могат.
Както винаги, когато изпълняваха този ритуал, Хоксуел вдигна чашата си още веднъж. За кого или за какво вдигаше мълчаливия си тост, си остана негова тайна, докато изпиваше последните глътки от чашата си.
Лейди Уитънбъри рядко посещаваше по-малкия си син. Затова неочакваната й поява в библиотеката, където той пишеше писма, го изненада.
Тя настани властната си персона на едно канапе, откъдето можеше да вижда лицето му. Излъчваше авторитет и увереност, както винаги.
Себастиан я поздрави, попита я за здравето й и се върна към писмото с нарочно подчертано движение, надявайки се, че това ще я накара да си тръгне. Тя обаче не помръдна.
― Искам да знаеш, че съм ти благодарна за вниманието, което отделяш на брат си – започна лейди Уитънбъри.
― Радвам се да го правя.
― Той, разбира се, го заслужава.
― Със сигурност.
― Всички знаят, че не трябваше да купува онзи офицерски чин. Той е маркиз и това не беше негова работа, а твоя.
Себастиан остави писалката. Силният дъжд навън бе превърнал градината в палитра от яркозелено и стоманеносиво.
― Много време ви отне да облечете това обвинение в думи – започна той. – Вероятно сега, след като го направихте, ще се почувствате по-добре.
Майка му не беше жена, която се плашеше лесно, най-малкото от сина си.
― Ако едно семейство трябва да изпрати свой син на война, това не бива да е първородният и наследникът на титлата.
― Всяко правило си има изключения. Далхауси. Аксбридж. Има и други примери, както и двамата отлично знаем. Той не е единственият пер, облякъл униформа.
Ако тя искаше да прибави към и без това сложните му чувства към Морган и вина, така да бъде. Нямаше никакъв смисъл да спори с нея.
― Но станалото станало – продължи майка му.
Той подозираше, че това закъсняло примирение и приемане на съдбата не е израз на майчиното й опрощение. Маркизата най-вероятно сменяше фронта на кампанията си с друг.
― Научих, че изпълняваш задълженията си много добре. Благодарение на теб могъществото на рода Уитънбъри оцелява.
― Правя каквото мога.
― Историята с тази жена ще навреди на работата ти в бъдеще. Унищожава впечатлението, че си се променил.
Себастиан дори не направи опит да се защити. Просто защото това нямаше да промени нищо.