― От известно време мисля, че трябва да се ожениш.
― Загрижеността ви за моето щастие е трогателна, майко. Но не мога да реша дали да се радвам на поредната промяна в темата на разговора ни. Да видим: вина, скандал или брак. Вина, скандал или брак. Признавам, че намирам и трите за непривлекателни. Вие винаги сте притежавали таланта да превърнете нашите разговори в невъзможни.
Очите й се присвиха.
― Не съм променила темата на разговора, както добре знаеш. Ти скоро ще заемеш мястото на брат си. Като се има предвид здравето му, трябва да се ожениш, защото скоро ще бъдеш маркиз. Скандалът само ще компрометира резултатите от работата ти сега и след това. Освен това бракът ще те подготви за неизбежната титла, която ще приемеш, ще осигури наследяването й и ще разсее вниманието на света от тази твоя лудория с прелъстяването.
Говореше с него така, както винаги бе говорила с баща му. А той бе свидетел, че съюзът им не беше щастлив.
― Всъщност и аз мисля за брак – рече неочаквано за нея Себастиан, след като позволи погледът й да го пронизва цяла минута.
На лицето й се изписа неподправено удивление. Тя се намръщи, подозирайки уловка зад тази толкова лесна победа. Сетне мисълта, че е успяла да спечели и да диктува живота му, надделя.
― Очарована съм да го чуя. Ще се постарая да бъдеш представен на най-забележителните млади дами.
― Вече имам една наум.
Отново подозрение върху лицето й.
― Моля се да е подходяща.
― При настоящите обстоятелства най-подходящата – отговори той. – А сега ще трябва да ме извините. Ще закъснея за закуската с Морган.
И излезе, преди тя да успее да го засипе с въпроси.
Себастиан влезе в апартамента на брат си и отиде при него до прозореца. Сипа си кафе и отвори вестник „Таймс“.
По навик първо прегледа обявите и рекламите на първа страница. Погледът му се плъзна по дългата колонка, сетне спря и се върна обратно на една от обявите.
― Нещо не е наред? – попита Морган.
Себастиан погледна джобния си часовник.
― Не, всичко е наред. Но ще се наложи да те напусна по-рано. Имам среща в единайсет и петнайсет.
Одриана се преструваше, че разглежда внимателно книгите в магазина. Уж гледаше съсредоточено кориците, но всъщност през цялото време хвърляше тайни погледи към кръглия щанд в центъра.
Имаше вероятност да не е разбрала съобщението правилно, разбира се. То бе доста загадъчно. Дотолкова, че едва ли някой друг би се досетил, че е свързано с позора й.
Ако някой бъдещ партньор се интересува от мечове, черна магия и клюки, моля да се срещнем в четвъртък, в единайсет и четвърт, под купола в светилището на музите.
„Черна магия“ означаваше производството на барут. „Под купола“ се отнасяше за най-горния етаж на голямата книжарница на Финсбъри Скуеър, наречена „Храм на музите“. Беше почти сигурна, че това е още едно съобщение от Домино.
Вярваше също, че е написано специално за нея. Ако Домино знаеше за скандала, значи вече беше научил, че баща й е мъртъв и тя е жената, която го е чакала в „Двата меча“. И сега беше главната тема за клюки.
Одриана едва потискаше вълнението си. Молеше се мъжът с червената коса да влезе всеки момент. Замисли се как ще е най-удобно да разговарят, след като се срещнат. Ако се правеха, че разглеждат книгите покрай рафтовете, докато стоят близо един до друг, и ако говореха съвсем тихо, можеше и да стане, без някои по-бдителни посетители, особено от женски пол, да ги забележат.
Тя погледна крадешком малкия часовник, който държеше в облечената си с ръкавица ръка. Той трябваше вече да е тук. Под централния купол обаче нямаше мъж с червена коса. Там стояха само две жени и двама мъже, които въобще не приличаха на Домино.
Вероятно и той като нея наблюдаваше от някой ъгъл. Може би смяташе, че обявата му не е била забелязана.
Тя тръгна към големия щанд, който имаше стъклена витрина в единия си край, и загледа през отражението си изящните подвързии под стъклото. Погледът й бе привлечен от някаква стара книга с ноти.
― Трябваше да се досетя, че сте вие.
Тихият, разочарован глас прозвуча почти в ухото й. Одриана отново се втренчи в отражението си. Към нейното лице се бе доближило още едно. Това на лорд Себастиан.
― Махайте се – прошепна вбесена тя. – Отново ще провалите всичко.
― Никъде няма да ходя. Аз също искам да се срещна с нашия приятел. Освен това не мога да ви оставя беззащитна.
― Това място е пълно с хора и е безопасно. Освен това имам пистолет.
― Пак ли? Проклятие! Усилията ви да се защитите накрая ще доведат до нечия смърт! Моля се само да не е моята!
― Ако си гледате вашата работа, бъдете сигурен, че няма да сте вие. А сега изчезвайте! Той няма да се появи, ако ви види тук.