Оставиха Дафни да тръгне с каретата и влязоха в къщата. Лорд Себастиан тихо нареди нещо на иконома, сетне я покани в салона на горния етаж.
― Ще трябва ние да отидем при брат ми. Той не напуска своите помещения – обясни й, докато се изкачваха по стълбите. – Надявам се, че нямате нищо против.
― Надявам се, не ме мислите за толкова претенциозна към етикета, че да настоявам един инвалид да дойде при мен. – Тя се разходи из салона, който блестеше със скъпите си дамаски и мебели. Дори стените излъчваха богатство с картините на Рафаело, Тициан и Пусен. – Винаги ли сте живели тук?
Той я наблюдаваше как се движи из стаята, сякаш намираше походката й за особено интересна.
― Върнах се, когато брат ми се прибра от Испания. Няколко години преди това живях другаде в града.
Тя прокара пръсти по пищния копринен пискюл, с който бе завързана една завеса във виенско зелено. Усещането при допира му беше толкова чувствено, колкото изглеждаше и самата коприна.
― Нима не искахте да се върнете?
Този дом беше луксозен и разкошен, но завръщането му сигурно е било трудно, както ако тя сега се върнеше при майка си. Обичаше я, но не можеше да си представи как би могла да заеме отново мястото си там без сътресения.
Вероятно при мъжете беше различно. Те бяха свободни, нямаха окови, нито ограничения къде да живеят, след като навършат пълнолетие. Това завръщане е било истинско наказание за стария му начин на живот и сигурно му бе създало голямо неудобство, особено що се отнася до задоволяването на сексуалните му апетити.
― Знаех и вярвах, че тук съм необходим – отвърна простичко той.
― Било е много мило от ваша страна да се върнете, без значение какво сте предпочитали.
Тя погледна през прозореца към градината.
― Надявам се, че не сте разказали на брат си за последния ни разговор. Този, който проведохме на моравата в къщата на братовчедка ми.
― Не съм казал нито дума.
― Благодаря. В противен случай ще ми бъде доста неловко.
― Брат ми щеше да сметне отказа ви за забавен.
Той наистина се усмихваше, сякаш също го намираше за смешно. Все едно му харесваше, че е отказала да се омъжи за него. За него резултатът беше повече от идеален – той бе предложил правилното решение, но не се налагаше да го изпълни.
― Не очаквах, че ще проявите такова чувство за хумор по този въпрос.
― Разбирам положението ви, госпожице Келмслий. Не съм обиден много. Само малко.
Отново онази усмивка. Одриана се опита да избистри мислите си, за да не го гледа като заслепена глупачка.
В този момент на вратата се появи един лакей и без думи предаде съобщение.
― Брат ми е готов, госпожице Келмслий. Ще ви заведа при него – каза лорд Себастиан.
Апартаментът на Уитънбъри бе по-голям от домовете на повечето хора. Те влязоха в стая, която приличаше на чакалня. Бледите стени и тъмночервената дамаска караха човек да забрави, че стаята няма прозорци.
Един изискано облечен набит мъж с румено лице ги поздрави и лорд Себастиан го представи като доктор Фенуд.
― Добре ли е брат ми, Фенуд?
― Много добре, сър. Много е доволен, че му водите компания. В библиотеката е. – Фенуд направи пауза. – Лейди Уитънбъри току-що дойде и също е при него.
― Той ли изпрати да я повикат?
― Не мисля така, сър.
― Днес късметът е на наша страна, госпожице Келмслий, щом и майка ми ще се присъедини към партито – рече той, докато я водеше към вратата вдясно от тях.
― Смятате ли това за добър късмет?
― Съмнявам се, че е добър.
Библиотеката се оказа много по-обширна от чакалнята и на две от стените имаше огромни прозорци. Беше два пъти по-голяма от библиотеката в семейната й къща и това накара Одриана да се зачуди каква ли е основната библиотека на долния етаж, тази, която бе предназначена за повече от един човек.
Внимателният й оглед на мебелите, тъмните шкафове, турския килим и високите прозорци неочаквано секна, когато забеляза маркизата, която седеше близо до камината.
Лейди Уитънбъри бе наистина забележителна жена. Всички други епитети биха били бледи и второстепенни. Одриана ги отхвърли без колебание. Красива, дори на тази средна възраст, с пронизителни тъмни очи като на по-малкия си син, висока, с тънка като върба фигура и ореол от черна като безлунна нощ коса. Начинът, по който седеше изправена, все едно бе глътнала бастун, говореше, че е властна и високомерна, а позата й беше на кралица. Тя така прикова вниманието на Одриана, че й бяха необходими няколко мига, за да забележи и мъжа в дълбокия стол до маркизата.
С изключение на лицето, вързания на врата му копринен шал и яката на ризата, маркизът беше целият в черно. Лицето му бе по-смекчена версия на лицето на брат му, но изглеждаше много по-старо, с уморено и отегчено изражение. Черният сюртук се сливаше с тъмното одеяло, което покриваше долната част на тялото му. Той седеше в тъмен стол и човек можеше да си помисли, че всеки миг ще се разтопи в сенките, ако блестящата му майка не седеше наблизо и не го осветяваше със своята жизненост.