― Трябва да ви предупредя, че имам пистолет. – Гласът й трепереше от тревога.
― Бъдете спокойна, няма да имате нужда от него.
Жената не изглеждаше убедена. Има зелени очи, помисли си той. В тях светеше решителност и малко страх. Последното беше добър знак. Показваше, че не е глупава, а и малко страх винаги бе от полза.
― Очаквах да видя мъж – продължи Себастиан.
― Господин Келмслий не можа да дойде, затова дойдох аз. Предполагам, че ще искате възнаграждение за информацията, която имате, и съм готова да ви платя, ако сумата е разумна.
Себастиан успя да прикрие изумлението си. Тя мислеше, че той е Домино! Което, разбира се, означаваше, че тя не е.
Никога не беше вярвал, че лошият барут се е озовал на фронта единствено поради небрежност от страна на Келмслий, макар че подобно нехайство бе достатъчно, за да унищожи човек. Той подозираше много по-сложна конспирация и измама и се съмняваше, че точно Келмслий е измислил и контролирал схемата. Така или иначе не очакваше в нея да бъдат замесени жени. Появата на тази съучастница говореше друго.
Но коя беше тя, по дяволите? Самоличността й можеше да бъде следа, чрез която да стигне до останалите участници в заговора.
Жената го наблюдаваше предпазливо. Вече виждаше страха й съвсем ясно. Тя не беше човекът, когото бе очаквал, и най-вероятно също бе изненадана от неговата поява.
Беше дошъл тук, за да се представи за Келмслий. А ето че още някой бе прочел обявата и беше решил, също като него, да купи информация.
Бързо промени плана си. Нямаше как да се представи за Келмслий. Тогава щеше да бъде Домино.
О, Господи! О, небеса!
Този ден определено не протичаше по начина, по който си го бе представяла.
Не очакваше Домино да е джентълмен и със сигурност не очакваше появата на висок, красив млад мъж с очарователна усмивка.
Всъщност не беше сигурна какво е очаквала. Знаеше само, че не е това.
Мъжът не изглеждаше притеснен от факта, че е дошла вместо баща си, нито от заплахата й, че има пистолет. Поведението му си остана приятелско, докато се грееше на огъня. Дори продължи да й се усмихва ослепително и успокояващо.
Но усмивките му въобще не я успокояваха. Той й се струваше много опасен.
Може би се дължеше на това, че светлината на огъня правеше чертите му по-ъгловати или защото очите му й се струваха прекалено напрегнати и бдителни за такова нехайно поведение.
Или пък се дължеше на богатството му, за което подсказваха материята и кройката на тъмносивото палто за езда, което бе свалил, качеството на високите до коленете ботуши, както и бричовете от еленска кожа.
Но не външният му вид я притесняваше. Одриана не можеше да пренебрегне факта, че с появата му атмосферата в стаята се бе променила, сякаш той излъчваше някакви невидими малки светкавици.
― Господине, мисля, че е време да преминем към целта на тази среща.
― Като се има предвид времето навън, няма защо да бързаме. И двамата няма да излезем скоро оттук.
Съжаляваше, че му позволи да се приближи толкова. Той се извисяваше едва на шест крачки от нея. Не можеше да пренебрегне ръста му, нито това, че я караше да се чувства малка и уязвима, а също и в много неблагоприятна позиция.
― Все пак бих искала да приключим по-скоро.
Последва една от онези полуусмивки, вероятно отражение на неизречена мисъл.
― Коя сте вие? – попита Себастиан.
― Това има ли значение?
― Може да се окаже от голямо значение. Доколкото разбирам, вие си мислехте, че аз искам да се срещна с друг Келмслий и ще си тръгнете оттук с информация, на която нямате право. Това би могло да причини неприятности на един невинен, нищо неподозиращ човек.
― Бих казала, че е малко вероятно. – Гласът й прозвуча остро дори в собствените й уши. Той говореше така, сякаш не носеше добри новини. – Но тъй като очевидно се опасявате да направите разкритията си пред случаен човек, ще ви опиша господин Келмслий, който ме интересува. Той работеше в Комисията по боеприпасите и се надявам, че вашата информация е свързана с позицията му там.
Този път усмивката му не беше толкова дружелюбна. По-скоро леко хищническа. Може би се дължеше на светлината от огъня, но... За неин ужас той пристъпи напред, като се взираше право в лицето й.
― Настоявам да не се приближавате – каза тя и се ядоса на издайническия страх, който прозвуча в заповедта й.
Той продължи напред.
Тя скочи от мястото си и шалът й падна на пода. Не вдигна пистолета и не се прицели, но го стисна здраво.
― Не се приближавайте повече. Знам как да стрелям с това.
Себастиан спря на една ръка разстояние. Достатъчно близо, за да види, че очите му са тъмни. Много тъмни. И достатъчно близо, за да не пропусне, ако стреля. Той обаче не обръщаше внимание на пистолета, взираше се в лицето й.