Одриана застана между тях, взе виолетовата рокля от ръцете на Сара, остави я на леглото и вдигна светложълтата с цвят на иглика.
― Ще облечеш тази, както се съгласи, когато я поръча, иначе няма да дойдеш. Каретата вече чака отвън и аз нямам намерение цял ден да бъда жертва на твоите прищевки.
― Другата е много по-изискана – възпротиви се Сара. – С тази приличам на малко момиченце.
― Джентълмените ще те забележат веднага, ако облечеш светложълтата – отвърна Одриана.
Сара спря да се цупи, за да обмисли думите й.
― След четвърт час тръгвам с каретата. Искрено се надявам да се присъедините към мен. Мамо, ти също трябва да се приготвиш бързо.
― Но четвърт час е много малко време! Ще пристигнем в църквата преди всички останали и ще изглеждаме смешно – противопостави се майка й.
― Няма да отидем направо в църквата. Преди това искам да посетя гроба на татко.
Майка й въздъхна тежко.
― Одриана! При този дъжд? Наистина... не знам дали е много умно...
― Едва ли ще мога да отида след църквата. А може да не успея да го посетя много време. Ще облека дългото си палто и обикновени обувки, които ще сменя след това с копринените. Вие останете в каретата, ако искате, но аз ще посетя гроба, за да знае той, че не съм го забравила.
Себастиан пристигна в църквата „Сейнт Джордж“ заедно с Хоксуел. Поканените гости минаваха покрай тях и му поднасяха поздравленията си.
― Съдбата избра да ти подари най-ужасния ден от седмици наред – рече Хоксуел. – Аз обаче не съм суеверен.
Себастиан също не беше суеверен. Той смяташе, че природата няма нищо общо и не се меси в човешките дела, камо ли да избере времето за един-единствен човек, дори това да създаде проблеми на хиляди други. Но беше любител на ироничните съвпадения. Така че, когато двамата с Хоксуел застанаха под стряхата на прага на църквата, отбеляза, че последният път, когато природата бе толкова лоша и зла, бе денят, в който срещна госпожица Келмслий в странноприемницата край Брайтън.
Всички мисли за дъжда и вятъра обаче изчезнаха, когато видя интериора на църквата. Някой я бе превърнал в пролетна градина.
Извити арки от покрито с бръшлян дърво бяха разположени периодично по цялата централна пътека към олтара. От мястото, където бе той, перспективата създаваше усещането, че над цялата пътека има покрив от жива зеленина.
Саксии, пълни с ярки лалета, украсяваха входа от всички страни. Друга огромна маса живи цветя бяха пръснати по олтара. Китки от нарциси и зюмбюли украсяваха края на всяка пейка. Общият ефект бе като за една пищна, разкошна цветна картина, която излъчваше светлина от стотиците цветя.
― Забележително – прошепна възхитено Хоксуел. – Може да правиш малка и дискретна сватба, но това няма да се забрави скоро. Майка ти ще постави началото на нова сватбена мода.
Майка му нямаше нищо общо. Този разкош не беше в стила й. И най-вероятно нямаше да одобри театралните нюанси, особено по време на Великите пости.
Тази църква бе украсена от госпожа Джойс, която я бе населила с рожбите на своята оранжерия. Обществото със сигурност щеше да бъде впечатлено и щеше да потърси услугите й и да повиши търговията й, но според него целта не беше тази. Одриана може да не познаваше повечето гости на сватбата, но щеше да разпознае всяка саксия и всяко цвете.
Лекото вълнение зад тях накара Хоксуел да се обърне.
― Невестата ти пристигна.
Себастиан се обърна и видя вратата на каретата да се отваря. Появиха се госпожа Келмслий и по-малката й дъщеря. Сара изпищя, когато вятърът се опита да отнесе шапката й. Зад нея един елегантен глезен и подгъвът на бяла рокля се показаха на най-горното стъпало. Госпожа Келмслий извика и посочи нещо, което приличаше на петно от трева върху снежнобялата коприна на обувката.
― Изключително елегантна карета – произнесе замислено Хоксуел. – Изглежда съвсем нова. Дамите също са облечени по последна мода. Някой не е пестил парите.
― Въобще. За мое съжаление имам причина да го знам. – Сметките бяха започнали да пристигат. Госпожа Келмслий не се беше поколебала да източи кръвта му.
― Бих искал да имам сестра, така щях да мога да се радвам на щедростта ти. По дяволите, жалко, че няма начин да се омъжиш за мен.
Те се обърнаха, преди Одриана да слезе от каретата и да тръгне по главната пътека. Шаферът на Себастиан вече я чакаше там.
― Горе главата, Съмърхейс – промърмори Хоксуел. – Не е толкова болезнено, колкото си мислиш. Нещо като гилотина пред бесилото, бих казал.