― Винаги ще бъда тук, ако имате нужда от едно благосклонно ухо. – Той извика доктор Фенуд, за да донесе шахматната дъска по-близо до столовете им.
Себастиан премина през Тауър Гейт. От много време очакваше срещата, която му предстоеше.
Когато въпросът за некачествения барут и касапницата на фронта най-накрая излязоха наяве и станаха публични, Комисията по боеприпасите направи онова, което всеки правителствен орган би направил, когато е атакуван. Обърна се навътре в себе си, запази мълчание и отхвърли всякаква отговорност.
Качеството на барута беше жизненоважно за всяка военна операция. Комисията се гордееше със своя протокол по осигуряването му и твърдеше, че барутът е произведен правилно и има нужната огнева мощ. Според тях процедурите и проверките са били извършвани на място, за да бъдат сигурни, че точно такава злополука не би могла да се случи. А щом не би могла, значи не се е случила.
Разговорите на Себастиан с представители на Комисията не доведоха до нищо, освен до неудовлетвореност и чувство на безсилие. Те поддържаха позицията, че щом няма доказателства, че барутът, който са тествали и одобрили, е причина за проблема, те нямат какво повече да кажат. Отхвърлиха докладите, събрани от очевидци и свидетели – малкото войници, които бяха оцелели, – че британските оръдия въобще не са могли да произведат залп, и пренебрегнаха мнението на артилеристите и подозрението на самата армия, че това може да се обясни само с лоши или некачествени боеприпаси.
Без доказателства бяха недосегаеми. И тъй като въпросният барут нямаше как да бъде изследван, защото бе пръснат по хълмовете на Испания и най-вероятно измит от дъждовете, те бяха в безопасност.
От друга страна, същите тези хора не направиха нищо, за да защитят Келмслий, когато вниманието се фокусира върху него, след като се установи, че той последен е сложил своя подпис, преди барутът да бъде изпратен на фронта. Липсата на защита доведе до още по-голямо внимание към него, като виновник за това престъпно нехайство. Началниците на Келмслий го оставиха сам и беззащитен, когато стрелите се насочиха към него, а не към тях.
Себастиан отдавна бе проумял, че в канцелариите на Комисията няма да научи нищо, така че тази среща не бе инициирана от него. Молбата за разговор бе дошла от господин Сингълтън – началник на складовете и старши началник на горкия Келмслий.
Себастиан бе заведен до една стая в старинната средновековна сграда. В нея нямаше следи от редовно човешко присъствие. Масата беше гола и не се виждаха никакви документи. Войникът, който го придружи, го остави вътре и затвори тежката врата зад себе си. Себастиан за миг се почувства като затворниците, които през вековете бяха чували този звук, след като са били хвърлени тук.
Той погледна през малките прозорчета. Можеше да види двора, където в миналото брадвата бе отделяла главите от телата. През годините Тауър бе изпълнявал различни функции, но беше известен с най-печалната от тях.
Погледна джобния си часовник. Ако знаеше, че ще се наложи да чака, не би оставил Одриана толкова бързо. Спомни си случката от сутринта – обидата и сълзите на майка му, както и изражението на съпругата му, когато влезе в неговите покои.
Само с един поглед успя да отгатне, че е леко уплашена. Вероятно и обезпокоена, че той може да я принуди да се подчини на маркизата. Може би се тревожеше, че ще й се скара или дори ще я накаже физически.
О, да, тази последна възможност се четеше в очите й и това го обиди. Въпреки страстта, въпреки близостта, която се създаде помежду им през изминалата седмица, тя все още не го познаваше. Нито осъзнаваше какво се е случило между тях и какво не. Щастливата й целувка днес беше първата, която му подаряваше, родена от собствения й импулс. А тя дори не го осъзна.
Всъщност Себастиан нямаше никакви оплаквания от поведението на жена си в леглото. Тя не протестираше, не му отказваше. Не изискваше, нито проявяваше някаква фалшива скромност. Беше страстна и благосклонна, и сигурно щеше да продължи да бъде, когато след време той щеше да предприеме нещо ново.
Понякога обаче се чудеше дали, след като излезе от спалнята й и удоволствието премине, тя става от леглото, сяда на писалището и записва в бележника си точно колко време е бил при нея и колко часа остават до онези десет, определени от него на седмица.
Да имаш жена, която те приема по задължение, е едно нещо. И съвсем друго да имаш жена, която ти дава дори най-дребната, най-малката интимност по свое желание. Кратката прегръдка и целувка днес го изненадаха. И зарадваха до смешно висока степен. Споменът за тях все още беше жив в него.