Щеше да му бъде по-приятно да остане с нея, а не да бърза за тази среща. Щеше да му бъде интересно да види какво ще донесат следващите десет минути.
От онова, което бе научил досега за нея, знаеше, че може да минат още пет години, преди тя да го целуне отново.
― Извинявам се за закъснението, сър. Един сериозен въпрос, свързан с безопасността, ме забави за срещата с вас. Надявам се, разбирате как естеството на нашите складове поражда подобни възможности – забързано се извини господин Сингълтън. Зачервеното му лице издаваше, че искрено се надява Себастиан да не се е обидил.
Това бе добър знак и той го успокои.
― Любопитен съм защо поискахте да се срещнете с мен, господин Сингълтън. В продължение на цяла година аз молех за подобна среща.
Кимането на Сингълтън показа, че знае това.
― Приемете моите извинения, сър. Аз съм, както знаете, само служител на държавата.
Не беше ясно дали това бе измъкване или предупреждение. Във всеки случай той намекна, че действа по нареждане, както преди, така и сега.
― Надявам се, че маркизът е добре.
― Да, брат ми е добре, благодаря.
― Предайте му моите поздрави, моля. А вашата съпруга? Най-искрените ми благопожелания и за двама ви.
― Благодаря.
― Чудесно. Ако мога да говоря честно, сър, и моля да ми повярвате, нямам намерение да проявя неуважение...
― Разбира се.
― Като се има предвид вашето усърдие по един известен въпрос, самоличността на съпругата ви предизвика известен интерес тук.
― Заради баща й. Имате предвид, че е дъщеря на господин Келмслий. Знаете ли, господин Сингълтън, аз и моята съпруга ще сме първите, които ще потвърдят, че съдбата може да бъде непостоянна.
― Точно така. Точно така. Напълно съм съгласен. Непостоянна. Обаче... Ние се чудим дали вашият продължителен интерес по този въпрос сега ще намалее.
Не беше ясно какъв отговор предпочита чиновникът, което беше странно, като се има предвид първоначалната им неуслужливост по този въпрос.
― Кажете ми, Сингълтън, според вас трябва ли интересът ми да намалее? Смятате ли, че известните до момента предположения относно Хорейшо Келмслий изискват пълно и категорично обяснение?
Една смачкана усмивка изопна лицето на чиновника.
― Ние твърдим, че нищо, което се е случило между тези стени или под нашата юрисдикция, не ми дава причина за каквото и да е мнение.
― И все пак чувствам, че имате такова.
― Лично. Конфиденциално. Да. Мога само да кажа, и това е лично мое усещане, че ако продължите да разнищвате въпроса, няма да реабилитирате бащата на съпругата си, макар че брачното ви щастие изисква да опитате.
Те знаеха нещо. Разбира се, че знаеха. Боеприпасите не излизаха от склада без внимателен контрол на качеството и без стриктни доклади за това.
Скоро след този разговор Себастиан си тръгна. Непоколебимата увереност на Сингълтън занимаваше ума му, докато яздеше надолу по хълма на Тауър. Чиновникът говореше така, сякаш разследването бе стигнало до кръстопът, а не до задънена улица. Което означаваше, че Комисията по боеприпасите очаква на бял свят да се появи нова информация, която отново ще разпали интереса на един член на парламента.
Две нощи по-късно, докато се обличаше за един бал, на вратата, свързваща неговите покои с тези на Одриана, се почука и тя надникна през пролуката.
Косата й вече беше фризирана. Кестенявите кичури оформяха сложен кок, а деликатни къдрици обграждаха лицето й като в рамка. Очите й, с цвят на горско зелено на светлината на свещите, го потърсиха.
― Може ли да вляза? Нуждая се от твоето мнение.
Той остави шалчето, което връзваше на врата си, и даде знак на камериера да излезе. След като остана сам, Одриана влезе в гардеробната му.
Устата му направо пресъхна.
Тя беше облечена с червена рокля. По-скоро пурпурна. Цветът не беше ярък, а кройката – съвсем непретенциозна, но нещо в начина, по който коприната падаше и обгръщаше формите й, я правеше да изглежда царствена и уверена.
― Изборът на цвят не е ли много смел? Поръчах я по съвет на най-добрата модистка в Лондон и я харесвам, но след разговора с майка ти вече не съм сигурна.
Умът му беше зает да си представя как я завърта, как я навежда и как червената рокля се вдига, вдига... нагоре... още по-нагоре...
― Не я одобряваш.
― Тук грешиш. Направо си зашеметяваща.
Комплиментът й хареса, но тя започна отново да се оглежда.
― Сигурен ли си, че не е парвенюшка? Или просташка? Страхувам се да не внушава точно това. Цветът е модерен, но тя иска да съм в бяло. Винаги в бяло, като някое момиче. А аз не съм момиче, нали?