― Не мога да направя нищо, за да облекча твоето страдание, ако наистина изпитваш такова. И нека не забравяме, след като споделяме общите си спомени, че ти ме помоли да се разделиш с мен. Най-жестоко и безапелационно.
Споменът за тези събития неочаквано се стовари върху нея със заплашителна сила. Тогава тя бе очаквала завръщането му с вълнение и облекчение, а получи ледено безразличие. Той беше формален, груб и студен. Изброи съвсем подробно начините, по които позорът на баща й щял да му се отрази. А когато тя се разплака, показа нетърпение и недоволство.
― Да, нямам право да очаквам друг отговор от теб, освен жестокост. Обаче нямах избор. Мисля, че си даваш сметка за това.
― О, да. Знам. Осъзнах, че вярата ми, че ти ще бъдеш по-добър, отколкото бе целият свят, е била по детински наивна. – Всъщност не го мразеше заради онзи ден, колкото и да се опитваше. След това плака седмици наред за попарените си мечти и безнадеждното си бъдеще, но го разбираше напълно.
Той наведе глава и заговори тихо и поверително:
― Никога не съм преставал да те обичам, Одриана, и не съм спрял да съжалявам за страхливостта си. Съжалявам още повече сега, след като те видях тук тази вечер, изглеждаща така... – Той се засмя и поклати глава, сякаш да прогони мъглата от ума си.
― Е, жалко за теб, но това, което искаш, е извън моите възможности. Ако молиш само за приятелство, може да ти го дам. Ако се видим отново, няма да ти обърна гръб. И ако моето приятелство ще ти бъде от полза по някакъв начин, без прякото ми участие, няма да отрека, че те познавам, ако някой ме пита за теб.
И след тези думи тя се отдалечи, като потърси най-гъстата тълпа. Надяваше се уравновесеността, която се бе опитала да покаже, да е скрила смайването и тревогата й от онова, което всъщност искаше той.
Кой, по дяволите, беше този мъж?
Светлокосият стоеше на една крачка от Одриана. А тя не приличаше на жена, която говори с непознат.
― Ти чу ли нещо от това, което казах току-що, Съмърхейс?
― Разбира се. Каза ми, че семейство Томпсънс са наели следовател. – От това разстояние не можеше да бъде сигурен, но Одриана като че ли се изчерви.
― Това беше преди пет минути. Току-що ти казах, че този човек е разпитвал за мен. Те ясно показват подозренията си и аз съм почти склонен да заведа дело за престъпна клевета.
Това привлече вниманието на Себастиан. Или поне част от него. Той продължи с едно око да наблюдава разговора между Одриана и непознатия в другия край на залата. Ако този мъж не отстъпеше от нея, щеше да отиде и да...
Какво щеше да направи? Осъзна естеството на гнева, който избухна в главата му. Беше ревност. Отново ревност. Неоправдана и неочаквана. Само че този път тя не бе породена от близък роднина, който е инвалид и предлага успокоение, а от хубав мъж със сини очи, които се наслаждаваха на червената рокля и на онова, което тя обгръщаше, повече, отколкото би трябвало. Всички инстинкти, особено онези, които бе придобил вследствие на богатия си опит в тези деликатни работи, му казваха, че непознатият флиртува и се опитва да я съблазни.
― Очаквам да поискат ново следствие – продължи Хоксуел. – Сигурен съм, че има хора, които ме подозират и обвиняват, че съм я наранил или дори убил.
― Може би просто искат тя да бъде обявена за мъртва.
― Това не може да стане, преди да минат седем години. Всички го знаят. Такъв е законът.
― Обаче се трупат доказателства, което може да позволи решението да бъде взето по-рано. Миналата година шалът, сега плетената дамска чантичка. Ако следователят намери още нещо, това ще сложи край на всичко.
― Докато не се опитва да ме обвини, аз ще приветствам всичко, което открие.
― Той не може да намери причина да те обвини, така че усилията му са напразни, ако това е целта му. Можеш да го игнорираш. Не му обръщай внимание.
В този момент Одриана каза нещо на непознатия. Изглеждаше така, както когато отхвърли предложението му първия път. Този мъж не постигна нищо. Точно така. Правилно. Браво на теб, момичето ми. Постави проклетия подлец на мястото му.
― Какво, по дяволите, те разсейва толкова? – Хоксуел погледна в посоката, накъдето гледаше Себастиан. – Някое ново завоевание? Толкова скоро? Поне изчакай мастилото върху брачния ти договор да изсъхне.
― Онзи мъж там ухажва жена ми.
Хоксуел се загледа по-внимателно.
― Трудно е да се каже оттук.
― Аз мога да го видя.
― Разпознаваш сваляческите номера на негодника, така ли?
― Никога не съм преследвал жена, омъжена от една седмица.
Хоксуел се разсмя.
― О, да. Всеки си има стандарти. Той нарушава твоите. Разбирам от възмутения ти тон. Наистина ли те е грижа, или си просто една от онези досадни и властни мъжки горили, които ревнуват собствеността си?