Сетивата й се изостриха до крайност. Тя се чувстваше покварена, полудяла от нетърпение и загуби контрол. Викаше, молеше, призоваваше за още, докато се издигна до една неземна, нечовешка точка на напрежение, която избухна в дълъг, мрачен вик на прелестно облекчение.
Себастиан смъкна роклята от отпуснатото й, изтощено и доволно тяло и я обърна настрани. Роклята вероятно беше съсипана. Това не го интересуваше. Премести възглавниците и я положи да легне в дясната страна на леглото, след което падна изтощен до нея. Не заспа. Задоволството беше толкова прекрасно, че той не искаше да го напусне просто така.
Тя инстинктивно потърси тялото му. Той я прегърна с една ръка и я притисна към себе си.
Блаженството беше неземно, но краткотрайно. Одриана постепенно започна да се връща в реалния свят. Мозъкът на Себастиан отново заработи и започна да преглежда събитията от вечерта. Първо се спря по-обстойно на спомена за задната част на тялото й, еротично разголено и повдигнато, заобиколено от червената пяна на коприната, и за бедрата, украсени с жартиери, и разтворени в очакване.
Тези сладки картини обаче бяха прогонени от спомените от бала. Особено един от тях. Преди два часа не би попитал и два часа по-късно също не би го направил, но суровата еротика бе причина в мозъка му да се формират други връзки, макар и временни.
― Кой беше той? Мъжът на бала?
Тя се сепна и притихна точно насред котешкото си протягане. Сякаш спря да диша. Себастиан можеше да чуе как умът й дава сигнал за тревога, как търси думите и се чуди дали да излъже. Предпазливостта й му каза всичко, което трябваше да знае, и то бе достатъчно, за да убие непознатия.
― Стар приятел. Офицер от армията. – Тишината се проточи една дълга минута. – Преди да замине за Франция, бяхме сгодени.
― А след като се върна, вече не бяхте. Какво се случи?
― Аз го освободих от ангажимента. Времето промени нещата.
― За него или за теб?
― И за двамата. Беше най-обикновена история. Съюзите, сключени преди дълго отсъствие, обикновено не оцеляват.
Да бе! Почти винаги оцеляваха, защото жените трудно приемаха промяната. Освен това знаеше, че тя го лъже. Негодникът беше разбил сърцето й. Онази песен, която бе написала, беше родена от тази болка.
― Наскоро ли го освободи от ангажимента?
― Преди повече от година. Преди миналата Коледа. Това скоро ли е?
Достатъчно скоро, за да бъде този мъж потенциален съперник.
Нямаше да я насилва да говори повече за това. Знаеше какво е станало. Страхливецът бе поискал да развалят годежа, за да не бъде засегнат от позора на баща й.
Във всичките си обвинения, дори в „Двата меча“, тя не бе споменала за този епизод от живота си, обаче той все още беше жив в нея, всеки път когато го обвиняваше за нещастията, сполетели нейното семейство. И още беше там.
― Все още ли го обичаш? – Много трудно се реши да зададе този въпрос. Много по-трудно, отколкото трябваше да бъде. Не му харесваше и как очаква отговора – като мъж, който иска да бъде наистина безпощадна горила, ако не му хареса.
― Ако все още го обичах, никога не бих се омъжила за теб. Не би било честно, въпреки цялата практичност на нашия брак. Аз изследвах внимателно сърцето си, преди да приема предложението ти.
Тази жена имаше необикновения талант да го удивлява. Не бяха много хората, на които, ако им се предложат лукс и богатство, положение и спасение, биха се тревожили за чувствата към старата си любов, преди да приемат изгодното предложение.
― Може би трябваше да ти кажа, преди да се оженим? Сърдиш ли се, че не го направих?
― Нямаше причина да ми го казваш. Всичко това е минало и сега не означава нищо. – Но за него всъщност означаваше много, поне достатъчно, за да пита. А тя бе достатъчно умна и добра, за да не го изтъкне.
― Същото казва и Дафни. Това беше част от правилата, според които живеехме в къщата й. Ние не разпитваме за миналото на другите, защото някои жени имат уважителна причина да го оставят зад гърба си.
― Тази твоя липса на любопитство е удивителна. Жените не са такива.
― Не казах, че не съм била любопитна. Човек може сам да прозре някои неща. Но никога не съм питала.
― Звучи ми като доста глупаво правило. Някое цвете от най-редките цветя може да се окаже убийца.
― Предполагам. – Тя се подпря на една ръка и се вгледа в него. Кестенявата й коса падаше на вълни около лицето и по раменете й. – Ние не се наричаме най-редки цветя. Само търговията ни се казва така.