― Поетите са идиоти. – Този разговор бе взел неочакван обрат.
― Страхувам се, че сте права, но се надявам да не сте. Оттам и предложението ми. Нещо ми подсказва, че може да сте единствената жена, чиято целувка ще има вечна стойност.
Каква нелепа глупост! И двамата знаеха, че я ласкае заради собствената си цел и тази цел не бе една целувка. Изражението му признаваше играта дори докато безсрамно продължаваше да я играе.
Трябваше да го сложи на място и да му даде да разбере, че тя не е някоя глупачка, която въздиша и припада само защото един хубав мъж със зашеметяващи очи и съблазнителна усмивка флиртува с нея.
Но въпреки предупрежденията на здравия разум тя наистина се чувстваше леко замаяна и зашеметена. Почти се задъха. Ласкателствата накараха кръвта й да заискри и зажужи.
― Трябва да разбера дали вие сте тази жена – продължи той. – След като не искате да търгувате, принуден съм да крада. – Той сведе глава и устните му докоснаха нейните.
Шокът я парализира. Безброй криле заблъскаха в гърдите й. Малките иглички станаха хиляди и се разпространиха в цялото й тяло. Роджър я беше целувал няколко пъти и макар че целувките бяха хубави, ефектът от тях не можеше да се сравни с това. Но пък Роджър не беше непознат и целувките му не бяха скандални, опасни и прекрасно забранени.
Устните му не просто докоснаха нейните. Те деликатно я изкушаваха, движеха се и се притискаха. Едно леко, закачливо ухапване накара сърцето й да подскочи.
Нов допир я разсея. Смая я. Нова мекота, влажна и порочна. Господи, върхът на езика му гъделичкаше чувствителната вътрешност на долната й устна и събуждаше тръпки, които плъзваха по тялото й.
Замаяна, тя усети как той внимателно обгръща кръста й и отмести настрани ръката й така, че пистолетът да сочи към стената вдясно.
Оръжието вече не ги разделяше, нито я защитаваше. Прегръдката му контролираше и нея, и револвера, но целувката я интересуваше много повече от гласа в главата й, който паникьосано протестираше и я предупреждаваше.
Мъжът се приближи. И сърцето й се качи в гърлото.
Дясната му ръка премина бавно по шията й със смайващо нежна ласка. Внимателна, но властна. Топла, но не копринена. Допирът на кожата му до нейната и леката грапавина на ръцете му я омагьосваха. Ръката му събуждаше приятни тръпки, докато стигна до тила й. И той я целуна отново.
Този път по-властно. По-силно. По-настоятелно. По-агресивно. Играеше си с нейната уязвимост и заявяваше своята сила, а тя, Бог да й е на помощ, не знаеше как да се съпротивлява. Вече не се сещаше, че прави нещо грешно, нито че неочаквано и най-необяснимо е оглупяла. Непозната вихрушка от приятни усещания замъгляваше разума й.
Лявата му ръка се плъзна и покри нейната над пистолета. Галещите нежни пръсти освободиха оръжието от хватката й.
Когато почувства ръката си празна, една капка здрав разум се върна в главата й.
Какво правеше?
Одриана отвори очи, буквално и метафорично. Онова, което видя, моментално я изтръгна от мъглата на замайването. Вратата беше отворена. И те не бяха сами. Зад Домино стоеше друг мъж.
Прелъстителят спря да я целува. Проследи намръщен посоката на погледа й, озърна се през рамо и внезапно се напрегна.
― Какво по...?
Неканеният гост видя пистолета и се втурна напред. Домино се завъртя, избута Одриана настрани и тя падна обратно на стола. Пред нея като в мъгла се разигра мълчалива борба. Непознатият се хвърли срещу Домино и двамата се стовариха на пода. Нечия ръка сграбчи пистолета, докато се търкаляха, вкопчени един в друг.
В стаята прогърмя изстрел. След това нападателят бързо се изправи и избяга, а тъмният коридор го погълна.
Домино гледаше ранената си ръка. Кръвта се процеждаше през обгорелия разкъсан ръкав на ризата над лакътя му. Проклятие. Той се изправи и се втурна към вратата, а Одриана се вкопчи в подлакътниците на стола и се опита да успокои бясно биещото си сърце.
Звуци. Този път силни. Крясъци отдолу, викове и крясъци от съседните стаи.
Домино се върна в стаята и затвори вратата.
― Ръката ви? – извика Одриана.
― Куршумът е в стената, ето там. – Той посочи една нова дупка в мазилката под прозореца. – Сантиметър по-нагоре и...
Чуха се още викове. Вече по-близо.
Той я огледа загрижено.
― Вие добре ли сте? Стегнете се и да не сте посмели да припаднете!
― Добре съм. Само съм малко стресната.
― Та нали точно вие донесохте заредено оръжие и вдигнахте ударника, по дяволите! Не би трябвало да сте изненадана, че накрая гръмна! – Той огледа лицето й, като я хвана под брадичката, явно за да се увери, че наистина е добре и няма все пак да припадне.