― Мислите ли, че е бил прав? Ако е така, и аз ще ви оставя на мира.
Андерсън се замисли доста дълго.
― Според мен момчетата бяха убити заради нечия грешка, не само от огъня на врага – каза накрая. – Не е правилно никой да не плати затова, макар да чух, че един човек се обесил сам. Но продължавам да мисля какво ще стане, ако подобна грешка бъде допусната отново.
― Вие мислите също като брат ми и мен.
― Тогава ще разкажа моята история, сър, ако смятате, че това ще помогне. Доведете писар и аз ще го направя.
Себастиан му благодари.
― Имам още един въпрос, ако можете да издържите. Бих искал да ми опишете тези бурета с барут. Кажете ми всичко, което си спомняте. Опитайте да си спомните всеки печат или знак върху тях.
Веднага след като се върна на Парк Лейн, Себастиан отиде при брат си. Най-сетне имаше информация, която може би щеше да разбие бента, който пречеше на установяването на истината по въпроса с боеприпасите. Нямаше търпение да сподели с Морган чутото и да обсъдят следващите стъпки заедно.
Доктор Фенуд не беше в стаята. Себастиан чу някакви звуци откъм библиотеката. Вратата беше отворена и когато се приближи, до ушите му стигна тих плач.
Погледна вътре. Морган седеше в своя стол, леко приведен напред. Одриана се бе свила на пода до него, закрила с ръце лицето си, за да скрие сълзите. Морган говореше толкова тихо, че Себастиан не можеше да чуе какво казва, и галеше нежно косата й.
Гледката го изуми. Направо изпразни съзнанието му от мисли. Той гледа сякаш цяла вечност тази сцена. Сетне гневът изригна дълбоко в него и заличи неестественото спокойствие, което го бе обзело.
Отдалечи се, в главата му бушуваха хаос и мрак. Къщата не можеше да го побере. Дори целият свят не би могъл. Отиде в градината, в най-дивата й част до самия край. И там даде воля на гнева си сред напъпилите дървета и яркозелената трева.
Блъска, рева и проклина несвързано. Накрая гневът му отслабна и от силна буря се превърна в дъжд, в чиято мъгла осъзна, че онова, което го подлуди, не бе просто ревност. Тази особена лудост, безумие и умопомрачение се трупаха в него от деня, в който Морган купи проклетия офицерски чин.
Мрачният дъжд настояваше за истината. Той безкомпромисно прочисти реалността. Гневът, който изпитваше, вече нямаше да му позволи да се преструва.
Морган постъпи страшно глупаво, като купи този офицерски чин. Като пълен идиот. Той не беше войник, нямаше никакъв опит. Преди да го изпрати на фронта, армията дори не го обучи, но го натовари с дълга да отговаря за живота на много мъже, сякаш, заедно със собствеността, титлата на благородник даваше и военни умения. Добре, че повечето лордове и джентълмени не избираха подобна благородна и драматична саможертва.
Колко души бяха умрели заради брат му? Това ли бе истинската причина за интереса му към скандала с боеприпасите? Дали собствените му грешки не бяха предизвикали смъртта на хора, които никога нямаше да бъдат отмъстени, и затова той искаше поне грешките на другите да получат възмездие?
А сега и Одриана го обичаше. В библиотеката връзката им беше осезаема. Тя се бе свила в краката му, ридаеща, търсеща и приемаща утеха от него. Тя търсеше защита. Беше отнесла своето нещастие при скъпия си приятел, защото знаеше, че ще намери съчувствие и топлина точно тук. Смееше се, шегуваше се и плачеше заедно с Морган, докато пред съпруга си все още правеше официални реверанси.
Сам не можеше да повярва какво му причини тази гледка. Суровата ярост продължи да го разкъсва на парчета. Последва вината, която го скова. Вината, че не беше скастрил брат си още когато той заговори, че иска да отиде на война. Вината, че сега живееше неговия живот. Вината, че му завиждаше заради привързаността на Одриана, породена от неравностойното положение, в което бе осъден да живее.
Себастиан по-принцип се приспособяваше към вината. Но точно сега я мразеше, както мразеше всичко, свързано с нея. Задълженията. Моралният дълг. Очакванията към него. Принудителната дискретност. Загубените приятелства и досадните компромиси.
Още повече мразеше това, че с брат му си бяха поделили Одриана, както правеха и с много други неща. Докато тя по задължение даваше на съпруга тялото си, съвсем доброволно даваше на Морган част от сърцето си.
Най-много от всичко обаче мразеше това, че осъзнава и признава пред себе си колко голямо значение има това за него.
― Звучи така, сякаш лейди Ферис е била права за вашата приятелка – продума внимателно маркиз Уитънбъри. – А вие какво мислите?