Дотук с благородните намерения. Тя нямаше никаква представа, че си играе с огъня. Би трябвало веднага да я отпрати обратно.
― Разбира се, че можеш. Винаги си добре дошла тук.
Одриана прекоси стаята. Малките й пантофи се подаваха под бялата нощница при всяка крачка. Нели бе сресала косата й, която падаше като тъмен водопад от коприна. Колкото по-близо идваше тя, толкова по-еротични образи го нападаха.
Изглеждаше щастлива, когато седна на леглото му. Изглеждаше развълнувана да го види. Това го очарова. Ако сега го целунеше отново, вероятно наказанието щеше да й се размине и той щеше я обладае само по два начина. По дяволите, дори щеше да рецитира сълзливи стихове, докато го правеше.
― Чаках те да се върнеш. Чух, че си в гардеробната, а когато не влезе при мен, осъзнах, че няма да го направиш, защото е много късно. – Тя се усмихна. – Много деликатно от твоя страна.
― Запомни това и ми го кажи утре. Колко съм деликатен.
Тя вдигна изненадано вежди.
― Няма значение, не ми обръщай внимание. Късно е и не мисля рационално. Радвам се, че ти дойде при мен, след като аз не го направих.
― Трябваше. Искам да говоря с теб за нещо много важно.
О, тя не беше дошла, за да получи удоволствие, нито дори заради компанията му. Искаше нещо. Тогава три пъти. Част от съзнанието му започна да избира измежду еротичните пози, които вече бе опитвал, както някой ценител избира измежду редки вина.
― Свързано е с брат ти.
Значи пет. Поне пет пъти.
― Казвай. – Щеше да опита вкуса й. Умираше да го направи още от онази нощ в „Двата меча“. След като беше направил сделка да притежава тялото на една жена и нищо повече, може би трябваше да го притежава напълно и да престане да се тревожи за деликатната й чувствителност.
― Днес следобед се случи нещо необикновено.
Очите й блестяха от възбуда. Но той щеше да направи така, че тези очи да го гледат, когато я обладава, поне в един от случаите.
― Единият му крак помръдна. Почти съм сигурна.
Върху еротичните картини, въртящи се в главата му, падна завеса.
Тя току-що каза нещо толкова безсмислено и нелепо, че той нямаше друг отговор освен смях, а точно това не биваше да прави.
― Бях при него, седях близо до стола му и одеялото помръдна. Съвсем мъничко, но аз го превъртях хиляда пъти в главата си и съм сигурна, че помръдна.
― Преди малко каза, че си почти сигурна. А сега си сигурна. Кое е вярното?
― Сърдит ли си?
― Не съм сърдит. Но ако грешиш, а аз се заема с това, той ще бъде ужасно разочарован. Ще го вкарам в меланхолия, от която няма излизане.
Тя кимна и се замисли.
― Не съм „почти сигурна“. Напълно сигурна съм.
Себастиан я изгледа. Щом казваше, че е сигурна, значи беше. Вече знаеше, че съпругата му не е от жените, които са склонни към полети на фантазията. Стана от леглото, отиде до прозореца и го отвори. Нощният въздух беше студен, но той не обърна внимание на това. Гледаше навън в мрака, докато студът проясни мислите му.
― Имаше един лекар в Германия, който твърдеше, че има надежда. Той препоръча някакви упражнения. Брат ми не можа да ги издържи и скоро спря да ги прави.
― Знам, доктор Фенуд ми каза за него.
Той се обърна към нея.
― Ти сподели ли това с Фенуд?
― Не. Само го попитах дали увреждането е пълно и необратимо. Никой не ми е казвал какви са пораженията, затова си помислих, че може би е в състояние да прави някакви малки движения.
Себастиан отново насочи цялото си внимание към нощта навън.
― Не знам как да постъпя. Той е толкова... крехък. Здравето му, духът му...
― Но ако има някакъв шанс, сигурно ще иска да опита и да види дали може да бъде пълноценен отново.
― Вероятно, но аз не съм сигурен. Ще говоря с него. Трябва да избера подходящ момент, когато ще ме слуша разумно. Не казвай на никого. И в никакъв случай на майка ми.
Тя кимна. Сетне събра талазите бяла коприна и понечи да слезе от леглото.
― Къде си мислиш, че отиваш, Одриана?
Тя сепнато спря насред крачка.
― В моята стая, да спя.
― Аз не мисля така.
И тя седна отново. Бялата дантелена пяна се надипли около нея, тъмната й коса се спускаше по раменете й. От бурята бяха останали само останки, но мълчаливото й очакване насити въздуха и тялото му отвърна.
Направо изгаряше. Не от гневното чувство за собственост, а от пламъци, които го измъчваха повече, отколкото желанието измъчваше тялото му. Още искаше да вземе онези части от нея, които му принадлежаха по право, но този разговор поне притъпи най-мрачните остриета на страстта му.
И все пак тази нощ не се чувстваше като джентълмен. Никак.
Себастиан я гледаше, докато мислите задълбочаваха дълбините в очите му. Времето забави ход, пулсът му туптеше между тях и вътре в нея. Малките удари на нарастващото очакване я измъчваха.