― Не научих нищо интересно – опита се да я убеди отново той.
― Нали ти обясних, че аз ще решавам кое е интересно за мен по този въпрос.
― Дразниш се без причина. Просто говорих с началника на склада и научих как се пълнят буретата с барут и как се транспортират. Не те взех със себе си, защото там е опасно.
Тя успя да потисне надигащото се в нея раздразнение. Огледа красивото му лице. Беше усмихнато. Спокойно и невинно.
Той лъжеше. Беше научил нещо от този човек, което сега занимаваше ума му. Личеше по очите му всеки път когато местеше погледа си от нея.
Одриана посегна и сложи ръката си върху неговата.
― Моля те, кажи ми какво научи.
Вече не се усмихваше. Беше сериозна. Себастиан вдигна ръката й и я целуна.
― Не ме питай.
― Трябва.
Той въздъхна раздразнено като човек, притиснат в ъгъла.
― Научих, че няма начин до фронта да стигне некачествен барут, ако някой нарочно не позволи това, след като е разбрал, че е негоден.
Сърцето й заби по-бързо.
― Имало е конспирация. Както ти подозираше.
Той кимна. Заключенията и изводите от това бяха прекалено разочароващи.
― Точно по тази причина исках да бъда с теб. Мисля, че ти чуваш онова, което искаш да чуеш, за да потвърдиш теорията си.
Очите му я пронизаха.
― Нима наистина мислиш, че ще положа такива усилия, за да те нараня, или че ще поставя гордостта си пред твоето щастие?
Тя не искаше да мисли така, но той жадуваше да разкрие виновниците, така както тя жадуваше за справедливост.
― Не мисля. Ти не си толкова лош. Обаче смятам, че преследваш истината не само заради гордостга си, но и поради друга причина. Мисля... мисля, че е заради брат ти и живота, който сега си принуден да споделяш с него. И заради неговото нараняване. Не си въобразявам, че моето щастие има място в твоето разследване. Аз в края на краищата съм само едно закъсняло, неочаквано и неудобно допълнение.
Неговата гневна реакция я шокира и смая. Направо я изплаши. Все едно го бе зашлевила през лицето. Погледът му показваше, че е казала нещо, което не биваше да казва.
Тя погледна навън, за да прекъсне спора. Интуицията й подсказа, че не бива да продължава.
― Има ли нещо друго, което искаш да кажеш? – попита напрегнато той.
Одриана събра цялата си смелост.
― Дори да е станало така... дори да е имало някакъв план, баща ми не е бил замесен.
― Много е вероятно.
― Със сигурност не е.
Той само я изгледа.
Тя потъна в мълчание, докато каретата измина няколко километра. Сетне започна да разпитва за Еъримонт, за да смени темата на разговора. Себастиан й отговаряше най-подробно.
Около час двамата говориха за дребни и незначителни неща, а Одриана се опитваше да не обръща внимание на отворилата се между тях рана, която бе толкова дълбока, че кървеше.
Еъримонт Хаус се издигаше на върха на едно възвишение, брулено от ветровете, идващи от бреговете на Есекс, които бяха на около километър и половина оттам. Както къщата в Лондон, и тази се отличаваше с великолепието, размерите и разкоша на именията от миналия век. Имаше две крила, обгръщащи огромен двор, и изящно стълбище в средата, което водеше към входа в центъра на основната каменна сграда.
Прислугата ги посрещна сякаш не Морган, а Себастиан беше господарят. Бяха се строили в редица, за да се поклонят на Одриана. Показаха й нейните стаи, сетне икономът я разведе из къщата, докато Себастиан се срещна с управителя.
Тя се прибра в своите покои. Една прислужница, която бе назначена за нейна камериерка, разопаковаше багажа й. Одриана се загледа през високия прозорец към двора и видя съпруга си да се качва на кон. Беше се преоблякъл. Сега носеше палто за езда и ботуши, а друг ездач вече го чакаше наблизо.
Портиерът се появи на вратата й с обяснение. Лорд Себастиан решил, че тя ще желае да си почине след пътуването, а състоянието на имението изисквало той да излезе веднага заедно с управителя. Щял да се върне вечерта за приема, който предстоеше.
― Ще желаете ли тази рокля за вечерята, мадам? – Камериерката вдигна розовата вечерна рокля.
― Не, бялата.
Одриана наблюдаваше как двамата конници се отдалечават в тръс. От мястото й те изглеждаха съвсем дребни, особено на фона на масивните крила на къщата. Състоянието на имението без съмнение беше от значение и заслужаваше внимание. В имение с подобни размери винаги има проблеми. Пътуването им дотук бе изпълнено с крехко мълчание, прекъсвано единствено от кратки разговори, и тя подозираше, че той с радост е побързал да излезе навън.
Себастиан се впусна в яростен галоп веднага след като излезе от двора. Скоростта обаче не подобри настроението му. Напълно му съответстваше.