Трябваше да я остави в Лондон. Беше постъпил глупаво, като си намери причини да я вземе със себе си. Да, наистина, трябваше да я представи, но не бе задължително да стане точно сега.
Понякога тя размътваше сетивата му. Това бе единственото му извинение и за съжаление не го успокояваше.
Трябваше да се досети, че тя знае къде се намират кралските мелници. Келмслий вероятно често бе говорил в дома си за тях, така както Уелингтън описваше войната, а лордовете обсъждаха коне и клубове.
При създалите се обстоятелства беше глупаво да мисли, че жена му ще го остави да излезе сам сутринта, както правеше през цялото време в Лондон, и няма да го попита къде е ходил. Ако си бе помислила, че отива при някоя любовница, нямаше да обърне внимание, но не можеше да замълчи, когато тя подозираше, че е ходил до фабриката за барут.
Изкушението да я излъже беше много силно. Не за да избегне кавгата, а за да не види обидата в очите й. Ако знаеше, че тя така спокойно ще изтъкне своята незначителност, сякаш това беше истина, която безропотно приемаше, щеше да я излъже. А ако бе предполагал, че ще каже останалото...
― Сър!
Той дръпна рязко юздите на коня си и се обърна. Управителят му сочеше наляво.
― Искахте да отидем до фермата на Мълдър, нали, сър?
Така ли? Не можеше да си спомни. Мозъкът му бе размътен, само в това беше сигурен. И всичко заради една жена, която беше нещастна.
Обърна назад и насочи коня си по един горски път, който водеше към фермата. Там имаше наематели, с които трябваше да говори, и да види подобренията, които бяха направили. Щеше да запълни времето и ума си с полезни неща, а не с обвиняващите зелени очи на една жена, която никога нямаше да му вярва.
Вечерният прием мина добре. Но не беше личен триумф за Одриана. Всъщност икономът и камериерът бяха подготвили всичко, а Себастиан бе поканил гостите. Тя нямаше какво друго да прави, освен да бъде домакиня на събитието и да украсява масата.
Гостите бяха нови за нея, но всички познаваха добре Себастиан и бяха близки помежду си, което бе често срещано сред съседите в провинцията. Атмосферата бе неофициална и весела. Тя бе обект на достатъчно внимание, за да може да се почувства приета като новата съпруга, но не чак толкова, че да бъде притеснително.
Себастиан беше отличен домакин. Остроумен. Уравновесен. Сърдечен. Държеше се спокойно и отпуснато сред тези хора, които познаваше цял живот. Единствено между тях двамата съществуваше някакво напрежение и неловкост, но тя се надяваше, че никой от гостите не забеляза.
Раната още кървеше. Одриана се опитваше да я покрие, да облекчи болката, но не можеше да се справи с душевните терзания, които спорът им събуди.
Не искаше тази невидима преграда, която усещаше помежду им. Не искаше да изгуби близостта, която бе започнала да се създава и която правеше живота много по-поносим. Но също така не можеше да пренебрегне страха си, че той ще осъди на още по-голям позор баща й, който вече не бе в състояние да се защити.
Одриана погледна през дългата маса към него, докато среброто звънеше при допира си с китайския порцелан. Жените обсъждаха тоалетите и модата за сезона, а мъжете говореха за лов и политика. Погледът му срещна нейния и той й се усмихна. Но това не бе една от очарователните му усмивки, предназначена да я хипнотизира. Не бе дори усмивката на приятел. Беше успокояваща, вдъхваща увереност, и толкова. Една одобрителна усмивка, която казваше, че неподходящата булка се е държала добре тази вечер.
Тази нощ Себастиан не дойде в спалнята й. Тя чака, чака и в един момент просто осъзна, че той няма да дойде.
Това я уплаши. Стресна я. И я нарани. Сърцето й се изпразни, сякаш някой извади от него нещо жизненоважно.
Прехвърли в ума си малкия спор, който бе причината за това отчуждение. Въпреки че бе съвсем кратък, той създаде истински хаос от силни емоции. Гняв, болка и страх от нейна страна. А от негова?
Също гняв, когато му каза, че той ще продължи да разследва и да упорства дори ако това я наранява. Сега реакцията му оживя в мисълта й. Изражението му? Не бе само гняв. Беше стреснат и... още нещо? Какво? Може би беше обиден? Разтревожен? Поразен?
Неочаквано видя кавгата им в съвсем различна светлина. Осъзна, че не само тя е обидена и оскърбена. Обзе я паника, тъй като си представи как е изглеждала и звучала за него.
Срещата в барутната мелница очевидно го беше разтревожила. Той не искаше да сподели с нея. Не искаше да й каже накъде водят следите. Беше се опитал да й спести нещо, поне временно. А в отговор тя го обвини в безразличие към нейното щастие.