Одриана намери един халат и го облече. Зави се с дългия си шал. Щеше да отиде при него и да се извини. Не защото се беше обидила. Не защото беше уплашена и гневна. Щеше да се извини, че е забравила да се запита защо той също е обиден и гневен.
Себастиан обаче не бе в стаята си. Тя се огледа объркана. Беше събирала смелостта си с всяка крачка, а се оказа напразно.
От гардеробната се чу шум. Сърцето й подскочи, когато видя, че вратата е отворена. Не от страх. От вълнение, радост и очакване, че сигурно е там и нещата ще се наредят.
Но не беше Себастиан. Беше старият прислужник, който изпълняваше ролята на камериер.
― Господарят каза, че отива в обсерваторията, мадам. Но не каза кога ще се върне.
― Къде е тази обсерватория?
― Всъщност не е точно обсерватория, а бараката на градинаря. Минава се през главната градина, после направо през малката горичка до сечището от другата страна.
Тя излезе и тръгна по стълбите. Нощта не беше много студена, а шалът й бе топъл. Щеше да го намери, да му каже онова, което трябваше да му каже, и да се върне. И може би на сутринта нямаше да се държат като непознати.
Космосът го привличаше и успокояваше. Неговата безкрайност поглъщаше мрака, който понякога чувстваше в душата си. Една капка отрова не може да отрови океана.
Тази вечер, както и в някои други нощи преди много време, небето му подейства различно. Красотата му го трогна дълбоко. Той изпусна нишката на научните факти, на астрономическия си интерес, и просто го наблюдаваше, докато то плуваше пред него. Телескопът и бараката, огромното разстояние и неговата собствена нищожна телесност престанаха да съществуват.
Напоследък подобни възвишени преживявания му се случваха рядко. Себастиан беше благодарен да ги изпита отново, все едно се срещна с приятел от детинство.
Светът обаче винаги се намесваше по някакъв начин. Понякога беше вятър. Или допирът на метала до лицето му. Вдишване или издишване. Не беше нужно много, за да се наруши магията.
Този път не беше звук. Нито докосване. Само усещането, че вече не е сам. Той извърна глава от звездите.
В рамката на отворената врата стоеше Одриана и го наблюдаваше. Беше по нощен халат, украсен с дантелени волани, който бе в пълен контраст с вълнения шал на раменете й. Лунната светлина палеше огъня, скрит в косата й, но оставяше лицето й в сянка.
― Влез, Одриана.
Тя пристъпи от тревата върху дъсчения под. Нямаше никаква лампи, така че само вратата и отворът на покрива пропускаха бледата светлина на луната. Тя огледа простата барака. Не беше дори бунгало и служеше на градинарите като кътче за почивка след дългите часове труд. Когато преди десет години осъзна, че мястото е идеално за наблюдения, защото се намираше на високо, а благодарение на просеката в гората имаше огромен изглед към небето, Себастиан инсталира тук телескопа.
Одриана прокара пръсти по бляскавия метал.
― Той така ли си стои? Винаги насочен към небето? А когато вали?
Практичното й мислене го очарова.
― Когато си тръгвам, го прибирам и закривам отвора. – Той хвана едно тънко въже, което висеше от покрива. – Затваря се, като дръпна това.
Тя се възхищаваше на уреда и се наведе да види как е насочен към едно парче от звездното небе.
― Впечатляващ е.
― Искаш ли да погледнеш през него?
― Много, ако е възможно.
― Ела.
Той насочи телескопа към Марс, сетне я вдигна да седне в скута му.
― Погледни ето тук.
Тя надникна колебливо, сякаш се страхуваше да не счупи нещо. Сетне притисна окото си към окуляра и въздъхна дълбоко.
― Удивително! – прошепна възхитено. – Великолепно! Какво чудо!
Себастиан усети, че гледката я погълна, както ставаше винаги и с него. Плъзна ръката си и я обгърна, за да не се разсейва, докато се опитва да запази равновесие на коленете му. Копринените кичури на косата й докоснаха нежно лицето му, а вълненият шал съвсем естествено приюти ръката му към тялото й.
― Почакай. – Отмести леко главата й на една страна, насочи телескопа към друга част от небето и провери гледката. Одриана погледна и отново ахна.
Звездите бяха успели да разпръснат отчасти мрачното му настроение. Нейното присъствие го успокои още повече. Но не напълно. Раздразнението, което не искаше да назове, още бълбукаше дълбоко в него, тихо и неясно, както вече цели две години, но поне сега отново можеше да не му обръща внимание.
― Някога свикваш ли с тази гледка? – попита тя. – За теб тя става ли нещо обикновено?
― Никога. – Отговорът беше бърз, приглушен и мъжки. Спокоен.
Едва сега Одриана разбра защо, когато застана на прага на бараката и погледна вътре, нямаше и следа от вълненията и смута от изминалия ден. Тази барака предлагаше възможност да избягаш от всекидневието и грижите, каквато много малко хора имаха. Той можеше да се взира в звездите и на техния фон всяка емоция или грижа изглеждаха толкова малки и незначителни.