А тя се бе намесила в неговия свят, беше нахлула непоканена. Но той бе така добър да й покаже какво всъщност се крие в блещукащото нощно небе.
Одриана се плъзна от скута му.
― Благодаря ти. Беше забележително.
― Някой ден ще те заведа в Гринуич и ще се промъкнем тайно в обсерваторията, за да погледнеш през много по-голям телескоп.
― Сигурно ще ми хареса. Гледането. Промъкването също би било забавно.
Тя прекоси дървения под и скочи на тревата. Погледна към небето, което бе абсолютно различно от онова, което бе наблюдавала допреди малко.
― Одриана, защо дойде тук?
Тя се обърна. Той не се беше върнал към заниманието си, а стоеше на вратата на бараката.
― Знам, че не си склонна към нощни разходки – продължи Себастиан. – Защо предприе тази?
― Търсих те. Исках да се извиня. Не заради това как се почувствах, нито защото защитавам името на баща си. Дори не и заради страха ми, че ти няма да го направиш.
― А за какво тогава?
― Защото мислех само за собствените си чувства и страхове. И защото не бях по-добра. Мисля, че казах нещо, което те нарани по недопустим начин, а аз не исках и не предполагах, че ще стане така. Затова извинявай. Съжалявам.
Той също излезе навън.
― Не мога да те виня, че толкова бързо осъзна нещо, за което на мен ми трябваше дълго време.
― Дори не знам за какво говориш. Мисля, че не ме разбра.
― Ти каза: Животът, който трябва да споделяш с брат си. Това е причината, която според теб ме е накарала да се заема с разследването. Ти изрази на глас неприятната истина.
― Но нямах предвид, че вие двамата живеете един живот.
― А всъщност е точно така.
― Аз не виждам...
― Тогава погледни отново. Аз заех неговото място и взех неговото влияние. Разполагам с неговата власт. Играя ролята на лорда в неговите имоти и седя на неговото място на масата. Промених живота си и себе си заради задължението да го заместя, но не да го сменя. Ако беше умрял във войната, причината да заема мястото му щеше да бъде по-трагична, но задълженията и ролята ми щяха да бъдат естествено наследени.
Докато говореше, гласът му стана по-дрезгав. Но не заради нея. Причината не беше тя. Ядосваха го мислите и думите.
― Ти не си той... Ти си уважаван заради теб самия, а силата и възможностите ти идват от твоя характер и добра преценка.
― Ако това е истина, значи е още по-лошо. Аз живея неговия живот, заемам неговото място, а той е все още жив и ме вижда как го правя, по дяволите! Ако Морган мисли, че аз живея неговия живот по-добре, отколкото той би могъл... По дяволите, това съвместно съществуване ми причинява страдание, а той сигурно страда много повече. В края на краищата аз съм крадецът, а ограбеният е той. Брат ми.
Тя не знаеше какво да каже. Вече разбираше упоритостта му да разкрие истината за барута. Разбираше защо не може да се откаже от разследването. Онази половина, която седеше в стола, не можеше да го направи, но тази половинка, която вървеше – можеше. От обич или от чувство за дълг, той щеше да осигури на брат си някакъв вид справедливост.
― Правиш онова, което трябва да направиш. Не си откраднал нищо.
― Дали аз го откраднах, или той ми го даде, ние наистина споделяме един живот благодарение на съдбата. – Себастиан протегна ръка в тъмнината и докосна лицето й. – Ние споделяме дори теб.
Дъхът й спря и това само отчасти се дължеше на заряда, който я разтресе при това докосване.
― Какво искаш да кажеш?
― Ти знаеш какво.
Тя се опасяваше, че наистина знае. Една мисъл се завъртя в главата й, мисъл, която се бе появявала и преди. Само че сега придоби ново значение.
― Онзи ден в дома ти... доброто настроение на брат ти в моята компания... Ти затова ли ми предложи отново брак? Заради него?
― Може би. Отчасти. Не го осъзнавах. Обаче неговото добро настроение и задоволството му от твоята компания може би ме окуражиха да настоявам повече, отколкото бих се осмелил. – Себастиан скръсти ръце и отправи взор към звездите, сякаш търсеше успокоение там. Или отново път за бягство. – Двете половини на едно цяло. Стана нещо толкова нормално, че дори не го забелязвам, макар че истината не може да бъде избегната или заобиколена. Разбира се, не очаквах... така де, не възнамерявах да те споделям толкова буквално.
Шокът избистри мисълта й до абсолютна яснота. През ума й преминаха спомени за негови кратки забележки, въпроси, реакции и настроения. Тя се стресна и уплаши, защото проумя много добре какво намекваше той.