― Изслушайте ме, сър. Тя стана близка приятелка с другата прислужница и един ден й признала онова, което вече бе казала на мен. Че е избягала от съпруга си, който я биел. Разкрила истинското си име. Другото момиче се оказа недискретно. Не е имала намерение да навреди, но тайната излезе наяве. Бруталният съпруг пристигна тук и я отведе, имаше пълно право по закон. – Лицето й се напрегна. – Никога няма да забравя ужаса в очите й. Но бях безсилна да помогна. – Тя си пое дълбоко дъх и преглътна емоцията, която се промъкна в гласа й. – Той я удари два пъти пред мен. С юмрук, в лицето. Разкървави я и... Както и да е. Сега, когато някоя от моите сестри не иска да говори за миналото си, аз уважавам решението й. И очаквам всички жени тук да правят като мен.
Нямаше какво да каже в отговор на тази история. Обаче тя затвърди вярата му, че неяснотите в това домакинство може да бъдат потенциално опасни.
― Надявам се, че вашата доброта и щедрост винаги ще бъдат възнаграждавани, госпожо Джойс.
― Все някога ще дойде ден, в който няма да бъдат, така мисля. Дотогава обаче моята преценка за хората ще ме защитава. – Тя погледна покрай него към парника. – Одриана идва насам. Изглежда сякаш ще се разплаче. Трябва да отида и да успокоя Силия. Ще оставя мъката на жена ви на вашите грижи, лорд Себастиан.
Скоро времето на Себастиан бе напълно погълнато от работата му и сесиите в парламента. А времето на Одриана бе заето с ангажиментите, диктувани от бързо растящата й социална програма.
Тя започна да приема просители. Избра следобедите във вторник, понеже знаеше, че тогава лейди Уитънбъри не е в къщата. Приемаше най-различни хора – любопитни и жестоки, приятелски настроени и алчни. Последните бяха повече, отколкото бе очаквала. Прекалено много хора хранеха илюзията, че съпругата на един лорд би могла да му повлияе в полза на семействата или съпрузите им.
Повечето от просителите бяха жени, но идваха и мъже. Жените можеха да бъдат много настоятелни, а мъжете се надяваха да я спечелят с ласкателства. Тя се чудеше какво би си помислил Себастиан, ако чуеше някои от поетичните комплименти и оценки, които получаваше по време на тези разговори.
А може би нямаше да ги приеме за странни или чудати. Вероятно той самият говореше по същия начин със съпругата на някой член на правителството, използвайки собствените си изкусни примамки, за да получи облаги за личните си цели. Две седмици след посещението им в Еъримонт тя взе една книга и отиде в приемната, докато чакаше картичките и посетителите. Улицата навън беше пълна с карети и файтони. Ежегодният наплив на най-благородните семейства към Лондон вървеше с пълна сила.
Одриана извади от книгата едно писмо. Беше от Силия. Двете се бяха разбрали да продължат връзката си. Погледна познатия почерк върху плика и си спомни за срещата им, когато я попита дали историята, която чу от лейди Ферис, е истина.
Силия не показа объркване, нито срам. Всъщност онова, което Одриана видя, беше облекчение. Тя веднага разбра какво означава това за приятелството им. Нямаше омраза, нямаше болка или обида. Тя беше тази, която се разплака, докато Силия я успокояваше.
Сега й пишеше и бележката бе съвсем кратка. Сигурно се притесняваше, че Себастиан може да прочете писмото, и не смееше да пише разточително и свободно.
Имам причина да вярвам, че търсенията ти скоро ще получат някакъв отговор.
Под търсения имаше предвид търсенето на Домино. Досега никакви писма не бяха пристигнали за нея в кантората на господин Лавърсал – адвоката, когото бе наела, за да получава при него пощата си. Нито служителите в хотелите и театрите, с които се бе свързала, й бяха дали някаква информация.
Беше малко вероятно Силия да е срещнала Домино, така че намекът й бе прекалено загадъчен, за да има някакъв смисъл.
Щеше й се Силия да й пише за други неща, като състоянието на здравето на Лизи и реконструкцията на градината за пролетта. Тя редовно посещаваше цветарските магазини, които „Най-редките цветя“ снабдяваха със стока, и купуваше букети, които я изпълваха с носталгия.
― Мадам. – Гласът я стресна и извади от мислите. Икономът стоеше пред нея с поднос в ръка.
Одриана прочете визитната картичка и настроението й се помрачи. Беше от Роджър. Е, това вече бе повече от дръзко.
Съгласи се да го приеме и се стегна, за да прокуди ехото от старата скръб и тъга, но когато той влезе в приемната, не изпита нищо, освен леко раздразнение, че този човек не притежава дори добрия вкус да стои далеч от нея.
Роджър беше с униформа и изглеждаше наистина елегантен. Погледът му обиколи приемната, сетне спря върху нейната самотна фигура. Очите му заблестяха с интимност, каквато вече не трябваше да показва дори когато бяха сами.