― Отново ли идваш от Брайтън? – попита Одриана.
― Да, за кратко. Надявам се, че всички ще се забавляваме много през сезона. Там няма какво да се прави, освен когато принц-регентът идва на посещения. Французите нямат намерение да нахлуват в Англия, нали?
― Сигурна съм, че ще има изобилие от покани и в двата града. Домакините винаги са обичали присъствието на млади мъже в униформа.
Те побъбриха за предстоящите балове и приеми.
― Надявам се да срещна хора от правителството, които ще могат да подпомогнат кариерата ми в мирно време – обясни Роджър. – В провинцията няма голяма нужда от офицери, а на мен не ми харесва да живея на половин заплата.
Одриана започна да се досеща накъде бие, но се престори, че не го разбира.
― Може би ти ще кажеш една добра дума за мен – добави той, когато тя замълча и не му предложи нищо.
― Роджър, само една глупава жена ще помоли съпруга си да помогне на човек, за когото е била сгодена. Ти не си му съперник, но мъжете са си мъже.
Този отговор наистина го изненада.
― Твоят съпруг? Лорд Себастиан? Никога не бих те помолил за подобна услуга. Надявах се да поговориш за мен с маркиза.
― Уитънбъри е инвалид. Никога не напуска дома си. Сега няма никакво влияние.
― Но не е отшелник, нали? Казаха ми, че преди да отиде на война, се радвал на значително влияние, а сега предизвиква още по-големи симпатии. Едно правилно адресирано писмо от него би намерило подкрепа от човек, който от своя страна ще поиска да му бъде направена услуга в замяна. Той е бил в армията и все още има много приятели там, а Военното министерство няма да се отнесе пренебрежително към негова препоръка за офицер.
― Но той дори не те познава! Защо ще поиска да те препоръча?
― Но познава теб, нали? Как мислиш, че стават тези неща? Някой познава някой друг, който познава някой друг, който му прави някаква услуга. – Той изглеждаше развеселен и лукав. – Говори се, че е много привързан към теб. Ако е така, с радост ще напише едно писмо.
― Кой го говори? От кого си го чул?
Той сви рамене.
― Хората говорят. Носят се слухове. Чух, че позволил привързаността му към теб да стане известна, за да те улесни, така че онази случка, когато са те хванали с брат му близо до Брайтън, да не ти донесе прекалено много неприятности и презрение.
Тя беше подценила маркиза. Може да бе затворник, но както бе казал Роджър, не беше отшелник. Все още приемаше приятели и можеше да пише писма. Това, че се бе опитал да й помогне, я трогна и развълнува.
― Ако Уитънбъри е благосклонен към мен, аз съм поласкана. Това обаче ме кара да мисля, че не бива да надценявам добрия си късмет. Не мога да греба често от един и същи кладенец, нали?
Роджър долови отказа на молбата си, скрит в това нейно размишление. Лицето му се промени и стана пасивно. Той маскира разочарованието си със задължителния етикет и скоро си отиде.
След като реши, че достатъчно дълго е чакала просители, Одриана се запъти към апартамента на маркиза. През изминалите седмици не го беше посещавала толкова често, колкото преди. Това отчасти се дължеше на нарасналите й социални задължения, но и неговите дни също се бяха променили.
Един от лекарите, които извикаха, откри някаква сетивност в краката на Уитънбъри и Себастиан нареди да се правят упражнения. През повечето следобеди, ако човек минеше покрай тези стаи, щеше да чуе проклятията, с които Уитънбъри награждаваше доктор Фенуд, който раздвижваше мускулите му.
Когато Одриана влезе в библиотеката, упражненията бяха приключили. Маркизът седеше близо до прозореца, подложил лице на свежия въздух.
― О, скъпа моя сестро, облекчен съм да ви видя тук. Фенуд няма да посмее повече да ми досажда.
Тя не успя да се въздържи и погледна към краката му.
Те вече не бяха покрити с одеяло, освен в случаите, когато имаше външни хора. Стори й се, че са натрупали повече маса и мускули. Вече не приличаха на вързопи с парцали, напъхани в панталоните.
― Не питайте – рече той. – Всичко това е една глупост и аз се отегчавам да говоря за нея.
― Тогава няма да говорим. Да ви почета ли, или предпочитате да изиграем партия шах?
― „Петигрю и Евършам“. – Господин Уилям Холмс – касиер на Комисията по боеприпасите промърмори няколко пъти името, докато преглеждаше внимателно счетоводните книги в своята канцелария в Тауър.
На Себастиан му трябваха две седмици и значителен политически натиск, за да успее да уреди тази среща. Господин Холмс, както всички в министерството, бе на този пост благодарение на Короната и не смяташе, че е длъжен да приеме някакъв обикновен член на Камарата на общините. Едва когато министър-председателят подметна, че Короната може да бъде убедена да преразгледа поста на господин Холмс и хубавата заплата, която получаваше, той реши, че ще успее да намери време, за да направи тази справка.