― Хайде, майоре. И двамата сме мъже. Подобни идеи никога не са далеч от ума ни. Но ако направите нещо, което ще ме накара да си помисля, че умът ви се занимава с тази идея, ще ви пребия, ще ви разоря и най-вероятно ще ви убия.
Удръф просто го зяпна. Беше ужасен и слисан от тази неприкрита заплаха. Себастиан се засмя.
― Писмото беше грешка, сър, уверявам ви, ако тя го е получила и вие сте го открили – побърза да каже Роджър. – Просто недоразумение... не разбрах правилно обявата. Няма да се случи отново. – И побърза да се измъкне.
Писмо? Обява? Какви странни и интересни неща говореше Удръф.
Хоксуел забеляза разговора им, остави Одриана сама в компанията на Известния лорд и отиде при Себастиан.
― Много бързо избяга.
― Нали?
― Изглеждаше доста пребледнял, докато се измъкваше.
― Мисля, че тортите не му подействаха добре. Сладкишите с крем трябва да се избягват, когато е топло.
Хоксуел загледа отдалечаващия се червен мундир.
― Все пак си бил лош, нали?
― Опасявам се, че да – въздъхна Себастиан.
Но се чувстваше адски добре.
Одриана нареди на кочияша да спре на ъгъла на Портман Скуеър, сетне отиде до сградата, в която се помещаваше кантората на господин Лавърсал.
Не беше някоя впечатляваща сграда, но и господин Лавърсал не бе известен адвокат. Няколкото шилинга, които печелеше, изпълнявайки ролята на пощенска кутия, вероятно бяха важни за него. Поради тази причина той вършеше своите задължения в пълна дискретност.
Тя поздрави чиновника, който завеждаше пощата. През последните няколко седмици бе идвала доста често тук, така че не беше необходимо да се представя като О.К.
Чиновникът провери папките и поклати глава.
― Отново нищо, мадам.
― Минаха четири дни, откакто ви посетих, за да проверя. Сигурен ли сте, че няма писмо отпреди няколко дни? Знам, че трябва да има едно.
Той провери отново и поклати глава.
Това беше странно. Писмото на Роджър трябваше да е пристигнало веднага след нейното последно посещение. Вероятно го бе адресирал неправилно.
― Аз не бях тук в понеделник – обясни чиновникът. – Ще попитам господин Лавърсал дали не е разбъркал писмата, докато съм отсъствал.
― Да, бихте ли го направили? Знам, че трябва да има отговор.
Чиновникът изчезна в кабинета на адвоката. След малко оттам излезе самият господин Лавърсал, който бе очевидно объркан. Огледа внимателно Одриана.
― Това ли е О.К.? – попита той чиновника. – Тя ли плати за услугата? Сигурен ли си?
Мъжът потвърди тайната й самоличност.
― Много странно. Вчера се появи един друг О.К. и взе пощата. Предположих, че щом знае за О.К., значи е той. Искам да кажа истинският О.К.
― Той? – Изглежда, Роджър бе успял да си прибере необмисленото писмо. – Как изглеждаше? Висок, хубав, млад, със светлокестенява коса?
Господин Лавърсал кимаше до последното определение.
― Не, мадам, с тъмна коса, много тъмна. Моите искрени извинения за объркването и грешката. – Той изгледа строго чиновника. – Ако искате компенсация, моля да ме уведомите. Уверявам ви, че в бъдеще пощата ще бъде предавана единствено на вас и на никого другиго.
Тя не чу почти нищо след първите две думи.
Себастиан бе взел писмото от Роджър.
Одриана се подготви за кавга в най-добрия случай и за подозрения в най-лошия. Вместо това обаче през следващите два дни Себастиан се държеше толкова нормално, без каквато и да е сянка на ревност, че тя започна да се чуди дали някой друг не е взел писмото на Роджър.
Хрумна й, че Себастиан може да е сметнал въпроса за приключен, след като бе предотвратил евентуална любовна среща. Или може би бе излял цялата си ревност и яд върху Роджър. Макар че това би било справедливо, не искаше да мисли, че Роджър ще плати прекалено скъпо заради объркването си, въпреки че бе надут и самонадеян, какъвто винаги е бил.
Тя се измори да чака той да започне разговора. Затова, докато три дни по-късно се разхождаха из Хайд Парк, заедно със стотици други хора, излезли да гледат тълпата и да бъдат видени от нея по време на часа за разходка,* тя сама повдигна въпроса.
[*Така нареченият „моден час“, от 8,00 до 12,00 на обяд, за яздене и разходки в Хайд Парк. – Бел. прев.]
― Да имаш някакво писмо за мен?
Той изглеждаше объркан.
― Писмо, адресирано до мен – повтори тя. – Има ли такова, което не съм видяла?
― Нямам никакво писмо, адресирано до теб. Аз не крада писмата ти от прислугата. Как може да си помислиш подобно нещо?
Това я убеди и тя започна да се чуди кой друг висок, тъмнокос мъж може да се е намесил. Изведнъж думите му отново изплуваха в ума й.