― Не е точно адресирано до мен. Не и по правилния начин. Може да са написани само инициалите ми – О.К.
― Аха. – Той помаха на някакъв приятел, който го поздрави. – Това писмо ли имаш предвид?
― Знаеш за какво говоря.
― Да. Сигурна ли си, че искаш да говорим за това тук и сега?
Тя долови предупреждение в гласа му. То я обезпокои толкова, че решението да отложат разговора не издържа и няколко минути.
― Колко е зле? Колко е недискретно?
― Достатъчно, за да го предизвикам на дуел, ако...
― Дуел! Не! Не трябва! Моля те!
― Смятах да кажа, ако той беше истински съперник. Ти ме убеди, че не е такъв. Избрах да ти вярвам.
Двата дни, изпълнени с тревоги, се изпариха от сърцето й.
― Благодаря ти. Благодарна съм за доверието ти. Страхувах се да те попитам, но е ясно, че ти си разумен човек и не вземаш прибързани решения.
Той се усмихна неопределено на комплимента й.
― Одриана, ако бях сметнал, че е мой съперник, нямаше да бъда разумен. Казвам го просто за да знаеш.
― Нямам намерение да се отклонявам от темата, но... Напомням ти, че ти се съгласи да имаш съперници и да бъдеш разумен. Конкретно – след като се роди дете. Това беше част от споразумението ни, така да се каже.
Себастиан спря да върви и я погледна. Сетне се усмихна по своя ослепителен начин.
― Аз наистина казах, че можеш да имаш любовници. Но никога не съм обещавал да не ги убивам. – И прие поздрава на една минаваща покрай тях матрона.
Двамата продължиха напред. Одриана се чудеше дали да го упрекне, че в онзи ден се е пазарил нечестно, но реши, че моментът не е подходящ.
― Как разбра за писмото?
― Самият майор Удръф ми каза за него и ме увери, че било недоразумение.
― Роджър ти е казал това лично? – Глупак. Бедният глупав Роджър.
― Да, онзи ден на градинския прием. Как иначе щях да знам къде да го търся?
Наистина как? Тя реши, че всичко е добре, когато завършва добре, и остави нещата така.
Обстоятелствата, свързани с това писмо, не й даваха мира и през остатъка от вечерта. Разговорът им се въртеше в главата й и в театъра, и на вечерята, на която бяха поканени. След като тази нощ той напусна леглото й и блаженството от удоволствието премина, няколко двусмислици и неясноти в думите му изплуваха в главата й и настояваха за обяснение.
На другата сутрин тя изчака до единайсет часа, когато щеше да приключи закуската му с Уитънбъри, и застана до вратата му. Изчака, докато камериерът приключи работата си, и го помоли да излезе.
― Бих искала да видя писмото – каза тя.
― Изгорих го. Но мога да рецитирам поетичните части, ако желаеш. Останалото съм го забравил... там, където ти предлага любовна среща.
Отново онази нотка на предупреждение. Въпреки хумора, с който приемаше всичко, очевидно не бе харесал това, което беше прочел.
― Намирам за странно, че ти е казал къде можеш да намериш писмото. Ако е мислил, че някой друг може да го вземе, би могъл да го направи сам. Не си представям да ти е давал указания за кантората на господин Лавърсал.
― Той само спомена за обява във вестниците. Намерих адреса в един от тях.
Което означаваше, че е прочел обявата, и благодарение на Роджър знае кой е платил за нея.
― Имаше ли и други писма за мен, освен това от Роджър?
Той я погледна, изглеждаше ядосан, раздразнен и развеселен едновременно. И тя разбра.
― Имало е, нали? Имало е и други! Как смееш да не ми кажеш! Аз платих за тази обява и за услугите на господин Лавърсал с моите джобни пари и ако някой друг, освен суетният и глупав майор Удръф, е отговорил, имам право да знам.
― Имаше още едно писмо – отвърна примирено Себастиан. Отиде до гардеробната и се върна с един плик, който сложи в ръката й.
― Все още е запечатано? – изненада се тя.
― Да.
― Защо?
― Обмислях какво да правя с него. Да ти го дам, да го скрия или да го изгоря неотворено.
― Да го изгориш, без да го отвориш? Това е най-лудото нещо, което си могъл да измислиш.
― И все още го обмислям.
Тя разчупи простия печат и отиде с писмото до прозореца.
― От него е! Виж, има рисунка на домино, за да знам със сигурност, че е той. – Тя прочете съобщението. Себастиан се приближи зад нея и също го прочете през рамото й.
Ковънт Гардън. Портикът на църквата. В два часа след една седмица.
Одриана погледна датата на изпращане.
― Това е утре! Слава на Бога, че не отложих въпроса. Щях да пропусна срещата.
― Ти няма да отидеш.
― Разбира се, че ще отида.
Той взе писмото от ръцете й.
― Не, няма. Той е опасен. Ние не знаем нищо за него. Може да иска да те накара да замълчиш, а не да задоволи любопитството ти. Аз ще отида и ще ти кажа какво съм разкрил.