― Носиш ли пистолет? Кълна се, че ако носиш, аз ще...
― Не ставай глупав. Той е в Къмбъруорт. Пистолетът е на Дафни, не мой. Пък и не може да се побере в чантичката ми. Този път разчитам на теб да носиш оръжие.
Когато тя зави зад ъгъла, един хубав мъж се появи в западния край на площада. Вървеше бавно като човек, който има много време и не бърза за никъде. Кимна по посока на Себастиан. Себастиан кимна в отговор, сетне се обърна, за да заобиколи сградата и да влезе през предния портик от другата страна.
Одриана зае мястото си близо до втората колона от колонадата на църквата „Сейнт Пол“.* Тя се надяваше, че Себастиан ще бъде много дискретен. Ако ли не, техният приятел можеше да изчезне.
[* Църквата „Сейнт Пол“ – първата англиканска църква, построена 1638 г., когато след Реформацията крал Хенри VIII решава да изостави католицизма и да стане глава на независимата Англиканска църква. – Бел. прев.]
Тълпата на площада беше гъста. Продавачи на плодове и доставчици с кошници хвалеха стоките си, по грубо скованите сергии под дървени навеси се предлагаха зеленчуци, цветя, риба и дори използвани дрехи. Край тях се трупаха и пазаруваха жени, сами или придружени от джентълмени с високи шапки. Мръсни деца и кучета тичаха и се мотаеха в краката на всички.
В сравнение с тази суматоха под колонадата на църквата цареше пълно спокойствие. Единственият човек там беше тя. Домино бе избрал мястото отлично. Можеше да наблюдава отдалече, смесен с тълпата, и да остане невидим, докато прецени, че е безопасно да се появи. Дори ако не я разпознаеше, присъствието й щеше да му подскаже, че тя е О.К.
Край най-близките сергии на пазара се разхождаше един джентълмен. Изглеждаше по-изтънчен от повечето хора, но не от всички. Тя разпозна в него лорд Хоксуел. Той също я забеляза и вдигна шапката си за поздрав, сетне продължи. Себастиан не се виждаше никъде.
― Пардон, мадам. – Гласът произнесе думите на френски и с акцент. Тя подскочи от уплаха и погледна през рамото си.
Друг мъж влизаше под колонадата от страната с арката. Беше с високи ботуши, панталони и плащ върху кафявия сюртук. Червените къдрици се виждаха ясно под широкополата шапка с ниско дъно. Лицето му беше по-едро, отколкото в краткия й спомен, и доста червендалесто на дневна светлина.
Пелерината беше странна. Всъщност времето бе топло и той нямаше нужда от нея. Тя му придаваше доста драматичен вид, особено когато я отметна назад. Белият хастар на черната пелерина изглеждаше твърде театрално и заедно с шапката и панталоните го превръщаше в драматичен герой.
Тогава Одриана осъзна, че пелерината всъщност е неговата визитна картичка.
Той застана от дясната й страна и огледа площада.
― Простете, че ви оглеждам, но имате много красив плащ – продума тя. – Черно и бяло, като домино.
Той й се усмихна.
― Казват, че плащове като този, каквито носят духовниците във Франция, са вдъхновили името на плочките за играта.
― Човекът, когото търсехте на срещата в „Двата меча“, беше моят баща. Той е мъртъв. Затова аз дойдох вместо него.
― Вече знам, че е мъртъв. Тогава не знаех.
― Защо искахте да го видите?
― Чух, че имал трудности. Реших, че мога да му помогна.
― Познавахте ли го?
Мъжът поклати глава.
― Никога не съм го срещал.
Акцентът му вече не беше френски, а по-скоро немски.
― От Холандия ли сте?
― Мадам, не е в мой интерес да издавам това.
― Разбира се. Приемете моите извинения. Баща ми все още може да се възползва от вашата помощ, ако сте склонен да му я дадете. – Докато говореше, видя Себастиан да пристъпва в далечния край на колонадата.
Домино забеляза погледа й, обърна глава и очите му се изпълниха с тревога. Тръгна към западния край, но спря насред крачка.
Одриана също погледна натам – лорд Хоксуел стоеше под арката.
― Заложили сте капан на Домино, мадам.
― Не съм. Просто доведох защита, все пак съм жена – оправда се бързо тя, за да го спре да не избяга. Докато говореше, на сцената се появи още едно познато лице.
Херцог Касълфорд. Вървеше по площада, търкаше очи и закопчаваше палтото си. Изглеждаше така, сякаш току-що се бе измъкнал от леглото. Като се има предвид скандалната търговия с плът, която се вихреше из съседните улички, най-вероятно беше точно така.
Той присви очи заради яркото слънце, сложи шапката върху разрошената си коса и тръгна по каменната настилка точно пред Одриана. След миг забеляза Себастиан и се оживи. Спря и погледът му обхвана цялата сцена под колонадата на църквата. Тогава видя Одриана и Домино.
― Лейди Съмърхейс, добър ден. Да не би нещо да не е наред? Този актьор досажда ли ви?