Франс се поклони в знак, че осъзнава опасността.
― Има още едно нещо, което може да сметнете за интересно. Ще ви го кажа заради дамата.
― И какво е то?
― Напуснах Англия веднага след нашата злощастна среща край Брайтън и се върнах едва преди две седмици. Никога не съм изчезвал от някаква книжарница. Никога не съм ходил на среща там. Нямам представа къде е тази книжарница, нито за каква среща говорите.
Одриана почти не виждаше накъде върви, докато се връщаха към площада. Шумовете в тази част на града звучаха като далечен грохот. Тя имаше чувството, че някой е смазал сърцето й и сега то кърви в гърдите й, подпухнало и наранено.
Съмърхейс я водеше. През целия път не каза нищо. Просто вървеше съвсем близо до нея и с една ръка обгръщаше гърба й, сякаш се опасяваше, че тя не помни как да слага единия си крак пред другия.
Настани я в каретата и седна до нея. Пътуваха в мълчание. Замайването й премина бавно. Тя погледна надолу и видя ръката си в неговата. Той я докосваше, сякаш се опитваше да я успокои. Гърлото й гореше и тя с трудност преглъщаше емоциите си.
― Колко мислиш, че са му платили? – попита.
― На кого?
― На чиновника в Лондон, който е подправял докладите. Колко е цената на подобни услуги в наши дни?
― Нямам никаква представа. Това е странен въпрос, Одриана.
― Толкова, колкото ти плати на Франс, може би? Ако ти искаш да купиш подобен човек, колко ще платиш?
― Одриана...
― Моля те, кажи ми.
Той въздъхна тежко.
― Вероятно бих му предложил поне половината от неговата годишна заплата.
― Значи по-малко, отколкото ти даде на Франс. – Тя се замисли. – Да предположим, че той има жена, деца и семейството му все иска разни неща, все мрънка за дрехи и развлечения. Тогава може да се изкуши дори и за толкова малка сума. Ако жена му е смятала за унизително да няма карета, по-голямата му дъщеря е била сгодена и е очаквала да сключи добър брак, а по-малката все е настоявала за модни рокли, той може би е убедил сам себе си, че това е дребна работа.
Тя се опитваше да си представи как би разсъждавал баща й в този случай. Но не можеше. Още по-трудно й бе да си представи как е предприел подобна стъпка. Но без затруднение го видя измъчван от чувството за вина, когато се оказа, че в един от случаите дъждът не беше отмил барута. Ако бе направил това, никога не би си простил.
Човек, който е крадец по рождение, като Франс например, лесно щеше да се пребори с вината. Човек, който знае, че е продал честта и доброто си име и е причинил смъртта на други хора, никога не би успял.
Мислите й се объркаха, станаха хаотични и страшно тъжни. До днес тя бе напълно сигурна в невинността на баща си, дори и по най-дребното обвинение. Сега обаче се страхуваше, че истината може да се окаже много по-страшна, отколкото бе предполагала.
Ръката на Себастиан стисна нейните.
― Франс не каза никакво име. Той не знаеше кой е чиновникът в Лондон. Само предположи, че може да е баща ти, защото ние самите насочихме вниманието му към него. Не бива да мислиш най-лошото.
Погледът й се замъгли. Трогна я това, че той се преструваше, че доказателствата не са толкова изобличаващи, само и само за да я успокои и смекчи разочарованието й.
Одриана почувства как нещо сграбчи сърцето й и го стегна. Достатъчно лошо бе, че се бе почувствал длъжен да се ожени за дъщерята на Келмслий. Не беше длъжен да защитава един престъпник заради нея, макар и само в тясното пространство на тази карета.
― Нека да говорим задруги неща – рече тя и се усмихна насила. – Разкажи ми за твоята бурна младост, когато сте правили щуротии с Хоксуел и Касълфорд.
Себастиан я забавляваше с приключенията и лудориите на трима млади мъже от знатно потекло, които бяха пренебрегвали благоприличието и здравия разум. Тя се правеше, че слуша внимателно, и от време на време се смееше на случките, но той се съмняваше, че изобщо го чува.
Одриана запази самообладанието и спокойствието си.
През целия път, докато влязоха вкъщи и се качиха по стълбите, само очите й разкриваха колко дълбока е тъгата й и колко безнадеждна е изненадата. Смелостта й едновременно го впечатли и разби сърцето му.
Вратата към библиотеката беше отворена. Когато минаха покрай нея, майка му излезе забързано оттам.
― Вие се върнахте, слава богу! Веднага трябва да отидеш при него. Трябва да го видиш. Трябва да го накараш да признае, да повикаш докторите и...
― Успокой се. Какво се е случило? – прекъсна я той.
Маркизата си пое дълбоко дъх.