― Кракът на брат ти помръдна, докато бях при него. Съвсем ясно. Ние говорехме, той се упражняваше, и изведнъж десният му крак помръдна и се премести. Видях го с очите си. Не може да има грешка. Той обаче отрича, въпреки че Фенуд призна, че докторите са идвали миналата седмица и са установили, че има някакви усещания. Трябва веднага да отидеш горе и да говориш с него.
Одриана докосна ръката му.
― Аз ще се оттегля в моята стая и ще си почина. Ти върви при него.
Тя продължи по стълбите. Себастиан гледаше след нея, докато майка му чакаше нетърпеливо.
― Кракът на Морган се раздвижи още преди няколко седмици – обясни й той. – Фенуд започна да прави упражнения с него. Радвам се да чуя, че има и други признаци. Това ми вдъхва увереност, че някой ден може да се възстанови.
― Защо никой не ми е казал за тази промяна? Мисля, че имам право да знам.
― Защото само той може да реши дали да ти каже. Очевидно не е решил така.
― Е, вече знам. Ела да идем при него и да го убедим да положи още усилия. Сега се нуждае от нас повече от когато и да било.
Той погледна към стълбите и видя, че Одриана се е изкачила. С изправен гръб и високо вдигната глава, грациозни и уверена, тя бе изиграла забележително изпълнение.
― Ще го посетя довечера. Точно сега трябва да свърша нещо друго.
Себастиан остави майка си със зяпнала от почуда уста, след като отказа да изпълни нареждането й. Отиде в своите стаи и влезе в гардеробната. Застана до вратата към стаята на Одриана и се заслуша. Първоначално не чу нито звук, сетне долови женски гласове, които размениха няколко думи, и една врата се затвори. Сигурно беше отпратила Нели.
Настъпи тишина. Вероятно Одриана беше изтощена от случилото се и бе легнала да спи.
Той се обърна, за да помисли на спокойствие върху онова, което бяха научили, и да реши какво да прави с информацията. И дали изобщо да прави нещо. Особено важно бе да обмисли последните думи на Франс. Ако той не беше инициаторът на онази среща в „Музите“, тогава кой беше?
Неочаквано през стената долетя звук. Сякаш се разби порцелан. Трясъкът бе придружен от измъчено женско проклятие, след което последваха приглушени, сподавени ридания.
Той отвори вратата. На пода наистина се търкаляха парчета порцелан. Завесите бяха напълно спуснати. Одриана лежеше на леглото с белия си халат, а лицето й бе заровено в купчина възглавници.
Тя плачеше неудържимо. Гледката нарани дълбоко сърцето му. В риданията й звучеше гняв, но също и разочарование, а това бяха прекалено силни емоции.
Той отиде при нея. Ако искаше да бъде сама, щеше да му подскаже, но не можеше да я остави така.
Одриана се стресна, когато усети присъствието му, и заплака още по-нещастно, сякаш той й напомни за друга мъка. Себастиан плъзна ръката си под нея, вдигна я, обърна я и седна на леглото. После я сложи в скута си, а тя се сви в прегръдката му и изплака сърцето си.
Прегръдката му я успокои. Тя престана да се бори с разкъсващата сърцето й болка и я остави да се излее навън. Чувстваше, че ще полудее. Беше така потънала в скръбта, че нищо друго не съществуваше. Той я прегръщаше силно и целуваше челото й, с което отново й върна разума. Такъв малък жест. Едно леко докосване, показващо загриженост. Но то успя да върне спокойствието и да издуха тъмните облаци на надвиснала над нея буря.
Тя се успокои. Докато най-лошите емоции отшумяваха, спазмите продължаваха да я разтърсват. Той й подаде носната си кърпа и я притисна нежно и силно към себе си.
― Направих сцена, нали? – попита тя, когато най-накрая можеше отново да говори. – Дори счупих нещо. Не знам какво хвърлих.
― Беше много ядосана.
― Не знам нито защо, нито на кого.
― Вероятно си била ядосана на него. И на мен.
― На теб? Не. Моля те, не мисли така. – Въобще не му беше ядосана. Всъщност мразеше начина, по който тази рана се бе настанила в брака им, и всяко споменаване на баща й, или дори мисъл за него, я възпаляваше до кръв. – Ядосана съм най-много на него. И на себе си. Защото бях така убедена в невинността му и защото мислех толкова лошо за теб.
Осъзна, че се е освободила и от последните остатъци гняв от един друг, по-различен вид. Гняв, който бе породен от самодоволната й увереност, че баща й е бил несправедливо набеден и очернен. Беше погребала скръбта си в тази увереност, но днес тя най-накрая се освободи и излезе на бял свят. Скръбта й обаче бе станала по-трагична, а тя самата – ужасно смутена и объркана в спомените си.
Увереността й се изпари, но все пак не можеше да предаде напълно баща си и да потъпче вярата си в него. Не можеше да приеме, че е бил отговорен за убитите и осакатени млади войничета. Не можеше да понесе и мисълта за неговия страх, ако подобен грях го бе преследвал. Една ужасяваща истина гризеше ума й, но сърцето й не искаше и не можеше да я приеме.