Кенингтън реагира с изненада.
― Животно? Номера? Моите извинения в такъв случай. Нямах намерение да те обидя. Ако в радостта си от новината съм показал неуважение, вземам си думите обратно.
― Вината не е твоя – обади се Себастиан. – А моя, защото бях недискретен. Нямах представа, че брат ми не е споделил с вас своя напредък.
― Хайде да довършим играта и да не говорим повече за това – предложи Саймс-Уилвърт.
Всички взеха картите си. Кенингтън и Саймс-Уилвърт се взираха мълчаливо в своите, опитвайки се да изглеждат равнодушни, но бяха засегнати и това личеше от начина, по който наклониха русите си глави.
Морган хвърли картите си на масата.
― Премести проклетата маса – нареди раздразнено той.
Себастиан стана и издърпа масата встрани. Краката на Морган не изглеждаха така безжизнени, както преди. Упражненията бяха възвърнали масата им и ако не бяха така неподвижни, човек никога не би могъл да се досети за неговата немощ и недъга му.
― Не очаквайте да скоча и да се разтанцувам – намусено продължи той. – Това е нещо съвсем дребно, което брат ми възхвалява, все едно е кой знае какво.
Приятелите му кимнаха, но очите им останаха приковани в краката му.
Морган затвори очи и стисна челюстта си в израз на силна концентрация. Десният му крак трепна слабо под панталоните, след което се премести леко надясно.
― Зевсе, истинско чудо! – прошепна Саймс-Уилвърт. И се обърна към Кенингтън. – Видя ли това? Видя ли?
― Видях. Ха-ха! Проклятие! Как си могъл да го пазиш в тайна? Защо? Това е удивително! Чудо, както каза Саймс.
― Моля ви, не го раздухвайте повече. И не казвайте на никого. Няма да се показвам пред любопитните копелета, които изведнъж ще си спомнят, че съм още жив.
― Разбира се. Със сигурност, обещаваме. И все пак, какво казват докторите? Кога се случи? – попита Кенингтън. – Целите сме в слух и ти трябва да ни разкажеш.
Играта на карти беше забравена, а Себастиан се измъкна, за да се заеме със своите дела в Ситито. Нареди да докарат коня му, яхна го и се отправи на изток.
Струваше му се странно, че Морган се бе опитал да запази в тайна подобряването си. Сякаш отказваше да повярва, че се случва.
Това, че не бе информирал майка им, можеше да го разбере. Откакто научи истината, тя го посещаваше всеки ден. Кой би издържал на подобен тормоз? Всеки би проумял защо се бе опитал да избегне възможно най-дълго досадното й присъствие. Кенингтън и Саймс-Уилвърт обаче бяха приятели и Себастиан наистина бе предположил, че вече знаят.
Когато стигна в Ситито, той посети кантората на своя адвокат близо до Линкълн Ин. Господин Доугил не беше семейният им адвокат. Себастиан стана негов клиент, когато в младежките си години реши, че за да има поверителност в някои дела, трябва да използва адвокат, различен от семейния, който бълваше ласкателства към прекалено любопитната и безскрупулна лейди Уитънбъри и бе твърде податлив на влиянието й.
Доугил се оказа повече от компетентен в подобен тип дела. Любезен, блед мъж с внушително присъствие, той имаше дарбата да убеждава дори и най-инатливите и упорити любовници, че Себастиан им предлага най-добрата компенсация, която някога ще получат при раздяла.
Доугил го поздрави по обичайния си благ начин. Двамата седнаха във вътрешната стая и адвокатът сложи някакви документи на малката масичка помежду им.
― Както изискахте, направих проучвания и потърсих тази компания „Р & Е“. Срещнах известни трудности да науча нещо повече от онова, което вие ми казахте. Построили са мелницата през 1810 година и на следващата са започнали да произвеждат барут, който са продавали на Комисията по боеприпаси. След края на войната са прекратили дейността си.
― Открихте ли някаква информация за собствениците?
― Първоначално почти нищо, от което предположих, че е било партньорство, а не група от съдружници. Свързах се с един проницателен колега в този окръг и – намирам това за интересно, ако мога така да се изразя – той откри, въпреки че няма специални познания в този бизнес, че собствениците въобще не се наричат Петигрю и Евършам, макар името на мелницата да е точно такова.
― Наистина интересно.
Господин Доугил притисна пръстите на едната си ръка към пръстите на другата и се загледа в тях.
― Невъзможно е да узнаем защо е направена подобна измама, разбира се. Никой в окръга никога не е виждал тези хора. Те не са се възползвали от гостоприемството, на което биха могли да се радват като собственици на подобен значителен бизнес. Намерих това за странно, защото със сигурност би могло да даде отговорите, които вие търсите. Най-логичното обяснение бе, че собствениците са джентълмени и не искат техните имена да се свързват с търговия.