Поколебавам се. Това ще бъде първата нощ в целия ни живот, в която спим разделени. Мисля си, че не искам да спя сама, мисля, че няма да мога да заспя без успокояващата топлина на сестра ми в леглото, и се съмнявам, че Изи иска Джордж, толкова шумен, толкова рус, толкова пиян, за другар в леглото. Изи ме гледа, сякаш иска да каже нещо. Майка ми, която усеща връзката между нас, слага ръка на рамото ми и понечва да ме изведе от стаята.
— Ани, не си отивай — казва Изи тихо. Обръщам се назад и виждам, че цялата трепери от страх. Тя протяга ръка към мен, сякаш иска да ме задържи при себе си, само за още миг. — Ани! — прошепва тя.
Не мога да устоя на тревогата в гласа й. Обръщам се да вляза обратно в стаята, но майка ми ме хваща здраво за ръката и затваря след нас вратата на спалнята.
Тази нощ спя сама, отказвайки компанията на някоя от камериерките; щом не мога да бъда със сестра си, не ми трябва нова другарка по легло. Лежа в студените чаршафи и няма с кого да си разменяме шепнешком разкази за деня, никой, когото да дразня, никой, който да ме тормози. Дори когато се дърлехме като сърдити котки, винаги съществуваше утехата, че си имам Изи, за да се карам с нея. Подобно на самите стени на крепостта в Кале, тя е част от декора на моя живот. Аз съм родена и възпитана да бъда на второ място след нея: втора след красавицата на фамилията. Винаги съм следвала една амбициозна, решителна, властна по-голяма сестра. Сега изведнъж оставам сама. Лежа будна дълго време, взирайки се в тъмнината, питайки се какъв ще бъде животът ми сега, когато вече нямам по-възрастна сестра, която да ми казва какво да правя. Мисля си, че на сутринта всичко ще бъде напълно различно.
На сутринта нещата са дори по-различни, отколкото си представях през самотната си нощ. На разсъмване всички обитатели на крепостта са напълно будни. Тътенът от колела на каруци от кухненския двор към кея, виковете от оръжейната, суматохата и бързането в пристанището показват, че баща ни съвсем не се кани да продължи да празнува сватбата, а се готви да тръгне по море.
— Пирати ли? — питам възпитателя си, като го хващам за ръката, когато минава край мен с дъска за писане, на път за покоите на баща ми. — Моля ви, сър, пиратски набег ли е?
— Не — казва той, с бледо и изплашено лице. — По-лошо. Вървете при майка си, лейди Ан. Не мога да спра, за да говорим сега. Трябва да отида при баща ви и да запиша заповедите му.
«По-лошо от пирати» означава, че французите се готвят да нападнат. Ако е така, тогава сме във война и половината английски двор е затворен в замък под обсада. Това е най-лошото, което се е случвало някога. Изтичвам в покоите на майка си, но там цари неестествена тишина. Майка ми седи до Изабел. Изабел е с новата си рокля, но не се чува възбуденото бъбрене на радостна младоженка. Изабел изглежда разярена, жените, които са насядали в кръг и шият ризи, мълчат, обзети от някакво трескаво очакване. Правя нисък реверанс на майка си.
— Моля, почитаема майко — казвам. — Какво става?
— Можеш да й кажеш — хладно казва майка ми на Изабел, а аз изтичвам при сестра си и придърпвам едно ниско столче до нея.
— Добре ли си? — прошепвам.
— Да — отвръща тя. — Не беше твърде ужасно.
— Болеше ли?
Тя кимва.
— Ужасно. И отвратително. Първо ужасно, после отвратително.
— Какво става?
— Татко обявява война на краля.
— Не! — Проговарям твърде високо и майка ми ме стрелва с остър поглед. Притискам ръка към устата си и съзнавам, че над дланта, с която съм я затиснала, очите ми изглеждат огромни от потрес. — Изабел — не!
— Било е планирано — прошепва тя ожесточено. — Планирано през цялото време, а аз съм била част от този план. Той каза, че имал голям план. Мислех, че има предвид сватбата ми. Не знаех, че е това.
Извръщам очи към каменното лице на майка си, която ме гледа гневно, сякаш сестра ми се жени за вероломен благородник с кралска кръв всеки ден от седмицата и е вулгарно от моя страна да показвам някаква изненада.
— Почитаемата ни майка знаеше ли? — прошепвам. — Кога е разбрала?
— Знаела е през цялото време — казва Изабел горчиво. — Всички са знаели. Всички са знаели, освен нас.
Млъквам, зашеметена. Оглеждам дамите от покоите на майка ми, които до една шият ризи за бедните, сякаш това е обикновен ден, сякаш не сме се вдигнали на война срещу самия крал на Англия, когото поставихме на престола само преди осем години.
— Въоръжава флота. Ще отплават веднага.
Издавам леко, стъписано скимтене и захапвам дланта си, за да се принудя да млъкна.
— О, хайде, не можем да говорим тук — казва Изабел, скача на крака и прави реверанс на майка ни. Завлича ме в един вестибюл и оттам нагоре, по витите каменни стълби, стигаме чак под покрива на замъка, на място, откъдето можем да гледаме надолу към трескавото оживление на кея, където товарят оръжия на корабите, а войниците носят доспехите си и издърпват конете си на борда. Виждам Миднайт, едрия черен кон на баща ми, с качулка на главата, за да склони да мине по подвижния мост. Върви с резки подскоци, изплашен от отекването на дървото под подкованите му с метал копита. Ако Миднайт е разтревожен, тогава знам, че действително има опасност.