Изабел, аз и дузината й дами вечеряме, опитвайки се да изглеждаме несмутени под смълчания бдителен поглед на всички в голямата зала, но веднага щом можем, се оттегляме да чакаме в приемната пред дневната стая, преструвайки се, че бъбрим весело помежду си, мислейки ужасено за заключената врата и тишината зад нея. Ако баща ми е мъртъв, нали майка ми би плакала? Плаче ли? Може ли тя всъщност да плаче? Никога не съм виждала майка си да плаче. Откривам, че се питам дали притежава тази способност, или е останала завинаги със сурово лице и сухи очи.
Ако началникът на бащината ми конница й е предал писмо, което ни нарежда да дойдем веднага в Лондон за коронацията на Изи, нямаше ли тя да се втурне през вратата с добрата вест? Питам се дали плаче от радост? Виждала ли съм я да танцува от възторг? Червеното следобедно слънце се движи бавно по покритите с гоблени стени, осветявайки една сцена, а после друга, а от стаята й все още не се чува нито звук.
Най-сетне, когато започва да притъмнява и слугите внасят свещите, вратата се отваря, и майка ми излиза, с писмото в ръка.
— Доведете коменданта на крепостта — казва тя на една от дамите си — и командира на личната гвардия. Повикайте управителя на негова светлост, главния камериер и началника на конницата.
Тя сяда в големия си стол под балдахина, на който са избродирани родовите й гербове, и наблюдава как мъжете минават през двойните врати, покланят се и застиват в очакване. Очевидно се е случило нещо важно, но няма как да разбера от безстрастното й лице дали сме победили или с нас е свършено.
— Ти я попитай — прошепва ми Изабел.
— Не, ти.
Стоим заедно с дамите. Майка ни седи като кралица. Не нарежда да донесат стол за Изабел, което е странно. Сякаш изведнъж бебето на Изабел е престанало да бъде най-важното бебе, което ще съществува някога, сякаш самата Изабел не е на една крачка от короната. Чакаме мъжете да влязат и да се подредят пред нея, за да чуят заповедите й.
— Получих съобщение от съпруга си, вашия господар — казва тя с твърд и ясен глас. — Той пише, че е възстановил краля на Англия, Едуард, на престола. Съпругът ми, вашият господар, е сключил споразумение с крал Едуард и в бъдеще кралят ще бъде напътстван от истинските лордове на кралството, няма да има новодошли.
Никой не казва нищо. Това са мъже, служили на баща ми много години, в успешни и неуспешни битки; няма вероятност да се разшумят и да започнат да коментират зловещите новини. Но дамите клатят глави и шепнат. Някой кимва на Изабел, сякаш в израз на съчувствие, задето в края на краищата няма да бъде кралица на Англия и вече не е нужно да се мисли за по-различна от другите. Майка ми дори не ни поглежда; погледът й е прикован в драпериите на стената над главите ни, а гласът й изобщо не трепва.
— Отиваме в Лондон, за да демонстрираме приятелството и лоялността си към законния крал Едуард и неговото семейство — казва тя. — Дъщеря ми, херцогинята ще се срещне със своя съпруг Джордж, херцог Кларънс. Лейди Ан, разбира се, ще ме придружи. А негова светлост ми изпраща още добри новини: нашият племенник Джон ще бъде сгоден за дъщерята на краля, принцеса Елизабет Йоркска.
Крадешком хвърлям бърз поглед на Изабел. Това изобщо не е добра новина; напълно ужасна е. Баща ми е взел нови пионки, точно както Изабел се опасяваше, а тя е оставена настрана. Той жени племенника си за момиче от кралската фамилия, за кралската наследница, малката принцеса Елизабет. Баща ми държи да постави на трона човек от фамилията Невил по един или друг начин; и това е новият му начин. Изабел олицетворява стария начин, от който се е отказал.
Изабел хапе долната си устна. Посягам към нея и, скрити от широко разперената пола на роклята й, ние си стискаме ръцете.
— Наш племенник ще получи херцогска титла — казва майка ми спокойно. — Ще бъде херцог Бедфорд. Това е чест, оказана от краля, и жест на добрата му воля към нашия племенник, наследника на моя съпруг. Това е доказателство за приятелството на краля с нас и признателността му, задето се погрижихме за него. Това е всичко. Бог да пази краля, и да благослови фамилията Уорик.
— Бог да пази краля и да благослови фамилията Уорик! — повтарят всички, сякаш е възможно да се желаят едновременно две такива противоречащи си неща.