Възцарява се наистина ужасно мълчание. Всички в стаята гледат към нас, слушайки как майката на кралицата потвърждава с клетва враждебността си към нас. Вдигам очи и откривам, че леденият поглед на кралицата, изпълнен с омраза, се е спрял върху мен. Отново навеждам очи.
— Такива са рисковете на войната — изрича майка ми неловко, сякаш за да ни оправдае.
Тогава Жакета прави нещо странно, нещо ужасно. Присвива устни, събира ги и изсвирва продължително и смразяващо. Някъде отвън се трясва капак на прозорец и внезапен мраз повява през стаята. Пламъчетата на свещите из цялата стая се поклащат и потрепват, сякаш някакъв студен вятър едва не ги е угасил. Една свещ в поставката до Изабел рязко примигва и угасва. Изабел надава лек, уплашен писък. Жакета и дъщеря й кралицата ни гледат, сякаш им се иска да ни прогонят с едно изсвирване, да ни издухат като мръсен прах.
Страховитата ми майка се присвива и отдръпва пред това необикновено, необяснимо поведение. Никога преди не съм я виждала да се отдръпва от предизвикателство, но тя бяга от това, свежда глава и отива до прозоречната ниша. Никой не ни поздравява, никой не нарушава тишината, последвала призрачното изсвирване, никой дори не се усмихва. Тук има хора, които танцуваха на сватбата в крепостта в Кале, където беше задвижен целият този ужасен план, но погледне ли ги човек, би си помислил, че са напълно непознати за нас трите. Стоим, вкаменени от срам, съвсем сами, докато полъхът бавно се уталожва, а ехото от продължителното изсвирване на Жакета утихва.
Вратите се отварят и влиза кралят, баща ми върви до него, брат му Джордж е от другата му страна, а Ричард, най-младият Йоркски херцог, пристъпва малко зад него, с високо вдигната, горда тъмнокоса глава. Той има всички основания да бъде доволен от себе си, това е братът, който не предаде краля, братът, чиято лоялност бе подложена на изпитание и той остана верен. Това е братът, върху когото ще се изсипят богатство и благоволение, докато ние сме в немилост. Поглеждам към него, за да видя дали ще обърне внимание на присъствието ни и ще ми се усмихне; но аз сякаш съм невидима за него, както сме и за останалите от двора. Сега Ричард вече е мъж, юношеството му като наш повереник е останало зад гърба му. Той беше предан на краля, когато ние не бяхме.
Джордж бавно преминава край ъгъла, където ние стоим самотно, извръщайки поглед, сякаш се срамува от нас, а баща ми го следва с дългите си, пружиниращи крачки. Увереността на баща ми е непоколебима, усмивката му — все още дръзка, кафявите му очи блестят, кестенявата му брада е спретнато подрязана, авторитетът му — неопетнен от поражение. Изабел и аз коленичим за неговата благословия и чувстваме как ръката му леко докосва главите ни. Когато се изправяме, той тъкмо улавя ръката на майка ни, докато тя му се усмихва леко, а после всички влизаме на вечеря, вървейки зад краля, сякаш все още сме негови най-скъпи приятели и предани съюзници, а не победени предатели.
След вечеря има танци. Кралят е бодър, красив и весел както винаги, като главния актьор в някоя жива картина, който играе ролята на веселия, добър крал. Той пляска силно баща ми по гърба, обгръща с ръка раменете на брат си Джордж. Той, най-малкото, ще играе ролята си, сякаш нищо не се е объркало. Баща ми, не по-малко хитър от бившия си съюзник, също е спокоен, хвърля погледи към придворните, поздравява приятели, които до един знаят, че сме изменници и сме тук единствено заради снизходителността на краля и защото притежаваме половин Англия. Те ни се усмихват самодоволно, криейки уста с дланите си, долавям насмешката в гласовете им. Не искам да виждам прикритите усмивки; държа очите си сведени. Толкова се срамувам, толкова дълбоко се срамувам от това, което направихме.
Провалихме се — това беше най-лошото от всичко. Пленихме краля, но не успяхме да го задържим. Спечелихме една малка битка, но никой не ни подкрепи. Не беше достатъчно баща ми да задържи краля в Уорик, в Мидълхам; кралят просто управляваше от там и се държеше като почитан гост, а после избяга в удобен за него момент.
— А Изабел трябва да постъпи в свитата на кралицата — чувам как кралят изрича високо тези думи, а баща ми отвръща, без дори да си поеме дъх: