— Да, да, разбира се, за нея ще бъде чест.
И Изабел, и кралицата чуват това и вдигат поглед в един и същи миг, и погледите им се срещат. Изабел изглежда потресена и уплашена, устните й се разтварят, сякаш за да помоли татко да откаже. Но дните, когато можехме да заявим, че стоим прекалено високо, за да служим на кралицата, са отдавна отминали. Изабел ще трябва да живее в покоите на кралицата, да й прислужва всеки ден. Кралицата обръща глава с лек жест на презрение, сякаш й е непоносимо да вижда двете ни, сякаш сме нещо нечисто, все едно сме прокажени. Баща ми изобщо не ни гледа.
— Ела с мен — прошепва ми Изабел настойчиво. — Трябва да дойдеш с мен, ако трябва да й служа. Ела да живееш с мен в домакинството й, Ани. Кълна се, че не мога да отида сама.
— Татко няма да ми позволи… — отвръщам бързо. — Нима не помниш как майка ни отказа миналия път? Ти ще трябва да отидеш, защото си нейна зълва, но аз не мога да дойда, майка ни няма да ме пусне, и не бих могла да го понеса…
— Също и лейди Ан — казва кралят непринудено.
— Разбира се — казва баща ми вежливо. — Както желае нейна светлост.
8
_Дворецът Уестминстър, Лондон, януари 1470_
Кралицата никога не се държи зле с нас: далеч по-лошо от това е. Сякаш сме невидими за нея. Майка й абсолютно никога не разговаря с нас, а ако мине край нас в галерията или в коридора, отстъпва назад до стената, сякаш не иска дори полата на роклята й да се докосва до нас. Ако друга жена се отдръпваше така, бих го приела като жест на уважение, знак, че ми прави път. Но когато го прави херцогинята, с бързо отстъпване встрани, без дори да ме погледне, се чувствам, сякаш отдръпва полите си, за да не се допрат до мръсна кал, сякаш по обувките или фустата ми има нещо вонящо. Виждаме майка си единствено по време на хранене и вечер, когато седи с дамите на кралицата, заобиколена от недружелюбно мълчание, докато останалите разговарят приятно и вежливо помежду си. През останалото време прислужваме на кралицата, помагаме й, когато се облича сутрин, следваме я, когато отива в детската стая да види трите си малки момичета, коленичим зад нея в параклиса, седим по-долу от нея на масата за закуска, яздим с нея, когато ходи на лов. Постоянно сме с нея, а тя никога, нито с дума, нито с поглед, не показва, че забелязва присъствието ни.
Дворцовите правила често налагат да вървим непосредствено зад кралицата, но дори тогава тя просто сякаш е сляпа за нас и говори на другите си дами над главите ни. Ако се случи само ние двете да сме с нея, тя се държи така, сякаш е съвсем сама. Когато носим шлейфа й, тя върви толкова бързо, сякаш зад нея няма никой, и ние трябва да подтичваме, за да не изоставаме, изглеждайки глупаво. Когато ни подава ръкавиците си, дори не поглежда да провери дали някоя от нас е готова да ги поеме. Когато изпускам едната, тя не благоволява да забележи. Сякаш е готова по-скоро да остави скъпоценната, парфюмирана и украсена с бродерия кожа да лежи в калта, отколкото да ме помоли да я вдигна. Когато трябва да й подам нещо — книга или някое прошение — тя го взема така, сякаш се е появило от въздуха. Ако й подавам китка цветя или кърпичка, тя я поема така, че да не докосва пръстите ми. Никога не ме кара да й подам молитвеника или броеницата, а аз не смея да й ги предложа. Страхувам се, че ще ги сметне за осквернени от окървавените ми ръце.
Изабел остава бледа и навъсена, прави каквото трябва, и седи мълчаливо, никога не се обажда, докато дамите бъбрят около нея. Коремът й расте, а кралицата й възлага все по-малко и по-малко неща, но не от любезност. С едно презрително обръщане на глава тя намеква, че Изабел не е достойна да й служи, от нея няма полза като почетна дама, не е годна за нищо, освен да се плоди като свиня. Изабел седи със скръстени на корема ръце, сякаш за да прикрие извивката, сякаш се бои, че кралицата ще урочаса бебето.
Но въпреки това аз не мога да гледам на кралицата като на свой враг, защото не мога да се освободя от усещането, че тя има право, а ние грешим, и че видимото й презрение към мен и сестра ми е заслуга на нашия баща. Не мога да се гневя: твърде много се срамувам. Когато я виждам да се усмихва на дъщерите си или да се смее със съпруга си, това ми напомня за първия път, когато я видях, когато си помислих, че тя е най-красивата жена на света. Тя все още е най-красивата жена на света, но аз вече не съм изпълнено със страхопочитание малко момиче; аз съм дъщерята на нейния враг, на убиеца на баща й и брат й. И съжалявам, дълбоко съжалявам, че всичко това се случи — но не мога да й го кажа, а тя дава ясно да се разбере, че не желае да чува нищо от мен.